Шоколад

        Първия път, когато видях двете рижи котета у съседите, сърцето ми се сви. Вече ни бяха задомили с Маца, с Рошко и Бела. Отделно хранехме питбула Топчо, вързан току за оградата, и пращахме месо за питбулката Луна, която почти не виждахме – тя живееше в дома на наркоманите, затворена като тях в мрак и тишина от сутрин до вечер.

        Че бяха наркомани, беше доказано – бащата дори бе успял да излежи присъда в затвора. Големият син дълго време се бил подвизавал с пласьорство на дрога, а малкият, стар познайник на Детска педагогическа стая, да не остане назад, дишал лепило. В момента уж бяха чисти, но с какво се прехранваха, само Господ знаеше. Оказа се впрочем, че и дъщерята на една моя приятелка, дознател, бе в час – увери ме, че ги следят за кражби, много били хлътнали, нямало дълго да ни бъдат комшии. Но да внимаваме, че целият квартал, където преди живеели, бил пропищял от набезите им.

        Така де, имахме си едно на ум и все пак продължавахме да храним животните, които мъкнеха отнякъде и провъзгласяваха за любимци. Горките животинчета! Запираха ги вкъщи за седмица-две и какво – магии ли им правеха, баеха ли им, но ги изкарваха навън само кожа и кости, пък хрисими, добри, благодарни – като херувимчета. И после – естествен процес – през мрежата и в нашия двор, че там има мръвки, „пържолки за котки“, както казва малката ми внучка. Вземаме месото от една транжорна – по двайсетина килограма на седмица, и нищо не остава.

        Та така и с двете рижи котета. Ориентираха се бързо и само след няколко дни станаха като рибки – доволно мъркащи, космати жълти топки, добродушни, гальовни – само за игра. Внучката, самата тя играчка с нейните невръстни четири и половина години, бързо отчете ползите от това ново присъствие на терен. И почна игра. С топки, с изкуствени мишки на конец, които размахваше пред котетата за примамка, с гонитба и криеница, с гушкане и приспиване. Голяма веселба. Крясъци, топуркане, мяучене, пак крясъци, смях.

        И наркоманите не издържаха – взеха да излизат през минута, да надничат – какво става? – да си влизат и пак да излизат. Сигурно им пречим на уединението. Или пък прекъсваме нещо – може би спят? Сори, ще бъдем по-тихи! И пак – смях и кикот, крясъци, детска му работа!

        Гледам, момиченцето на комшиите излязло и залепило нос на мрежата. Усмихнато, плахо – споменах ли, че е като картинка –  едно такова русокосо, синеоко… само дето в трети клас не знае ни да чете и пише, ни да смята.

        Усетило, че го наблюдавам, момиченцето прочурулика с глас на славейче:

         –  Здравей, лельо Вени!

         –  Здравей, Зара! – отговорих и толкова.

        –  Вие какво правите?

        –  Тука, с внучката, играем… - смънках аз.

        –  А може ли да се запозная с твоята внучка? Много е хубава, както кукличка…

        –  Ами… – провлякох, без да се поддам на ласкателството – то хубаво, но стана късно, Вики трябва да ходи да спи, че майка й ще се кара…

          –  Добре – сви рамене момиченцето, наведе глава, врътна се и за миг се покри.

        Не ми стана добре на душата, но пък … страх лозе пази. Нали и от полицията ни предупредиха да не общуваме с наркоманите, да не им даваме излишни поводи.

        Но ето днес пак:

        –  Здравей, лельо Вени!

        –  Здравей, Зара!

        –  Внучката ти пак е тук. Може ли да се запозная с нея?

         –  Ами, не знам –  смънках аз глуповато – Хайде тук, през мрежата. Вики, ела, баба!

        Не ми се искаше, Господ ми е свидетел. Впрочем и на питбула Топчо, вързан до оградата, тази идея не му хареса: скочи от покрива на колибата си, откъдето ни гледаше досега уж безучастно, впусна се, веригата се опъна – дрънчене и яростен лай, и прахоляк – ужас!

        –  Зара, Зара, мини през промката и ела при нас – едва съобразих да извикам аз, прикривайки изплашената внучка зад гърба си – кучето… да не те нападне…

         –  А, няма, няма, той е добричък – каза със смях комшийчето, но за секунда беше при нас.

         И се почна една игра – не виждаха, не чуваха нищо, викаха, тичаха, скачаха, гонеха се, че котки, че топки, че криеница. Аз вече не бях фактор. Хвърлях все пак по едно око и си мислех: Ех, ако Вики си имаше кака!

        По едно време се умориха.

        –  Хайде сега да измием ръцете! – влязох пак в ролята си аз. –  Ще обядваме.

        Сложих им отвън, на масата под крушата. Зара започна малко плахо, после се отпусна. Покрай нея и малката прояде – радост за бабиното сърце. Всичко ометоха. Но парчето кекс, който накрая бях нарязала, комшийчето пъхна скришом в джоба си… Нищо де, разбирам я, всички вкъщи гладни… Аз и за тях ще дам.

          –  Аз, такова – сякаш прочете мислите ми, смънка Зара. – Вчера имах рожден ден. Да почерпя…

         –  Рожден ден! Мила, честито! Еха, на колко годинки стана?

         –  На десет!

         –  Да си жива и здрава! И да научиш таблицата! – засмях се аз.

        Малката пък, ех, че шоу, беше започнала да пее „Сто лят, сто лят“ – полска му работа!

          – Чакай, чакай, това няма да мине така! – засуетих се аз, втурнах се към къщи, свих останалото парче кекс, грабнах и някакви пари, насметох и съпруга и пак при децата.

         – Ето, мила, вземи тия парички – за торта. А тия тук – и й подадох няколко дребни банкноти – ех, пенсионерска съдба! – от мене и дядото на Вики,  да си избереш подарък! Честит празник, Зари!

        И се започнаха едни прегръдки – мене, дядо, Вики, пак мене, котарака, дядо, даже стъблото на старата круша, под която стояхме. Радост.

        И ние се радвахме. Е, да де, трябваше да стоим настрани, полицията ни предупреждава… не се знае дали няма да осъмнем с разбито мазе… Пък и майката на Вики едва ли ще бъде доволна – няма и да й казвам.

        Мина се време, заведох внучката вкъщи, върнах се, замамих котките да ги храня, отделих и за Топчо и – ха, гледам, на оградата – кутия. Неопакована голяма кутия шоколадови бонбони. Взех я – разпечатана, от нея взети няколко бонбона. Стари бонбони, малко побелели отгоре. И кутията заваляна, даже полята с нещо кафеникаво, разляно кафе или нещо подобно. Сетих се – често и аз съм оставяла до контейнера такива кутии с бисквити или бонбони, недоядени, с изтекъл срок на годност – някой нещастник би могъл да им се зарадва. Свих рамене и затворих кутията – гадост! И тогава го видях – малко, неумело нарисувано с червен химикал сърчице и с разкривени букви написано: „завнги зара“. Завинаги…

        Притиснах шоколада до гърдите си. Вярвате ли, щях да се разплача. За едни наркомани. Кой прав, кой крив – не знам. Надявам се утре да изядем този шоколад заедно… стига да не намеря мазето разбито.

сложните взаимоотношения в обществото - условности,догми,страхове и още няколко загатнати теми в тази връзка.Много интересен разказ мила Вени!Когато става въпрос за любовта- всички имаме нужда да дадем,да получим...Това прави живота по- смислен и удовлетворяващ.Хубави дни на месец октомври мила Вени!Прегръдки!

Да, Еми, сложни отношения. Емпатията - тази толкова модна днес чужбинска думичка, прави всичко по-просто, по-приемливо, по-здравословно:))) И не толкова емпатията в интелектуалния й смисъл - да проявяваш загриженост и желание да помогнеш, колкото другата - емоционалната: да усетиш как се чувства другият, да погледнеш света през неговите очи, през разбиранията му за света и човешките взаимоотношения.
В конкретния случай мазето ни още не е разбито. Засега. И бонбони не ядохме - взехме си по един и после скришом го изхвърлихме, но съм сигурна, че те са се досетили за това, другите бонбони им върнахме и момиченцето още пред нас изяде 5-6:).
Развръзката беше друга - и пак неочаквана. След няколко дни единият брат, оня, с лепилото и със страшните тикове, за които стана дума на друго място, подгонил съпруга ми с някаква кутия, като подвиквал, че иска да черпи за рожден ден, но моят мъж се направил, че не чува, и успял да се шмугне вкъщи.
Е, сега вече ако не разбият мазето... :)))
Благодаря за интересния коментар и за хубавите пожелания, мила Еми!
Здрав и весел, успешен месец октомври!
Прегръдка!

За милото дете Зара, което в трети клас не може да чете и пише и за доброто й и не покварено детско сърчице.
За благодарността, която показва с тази заваляна, не пълна кутия бонбони с изтекъл срок.
Благодарността и приятелството, което е изпитала към Вики отново пълнят очите ми с влага и "късат" сърцето ми.
Това благородно дете Зара ви е почерпило с единственото ценно нещо за нея самата, което имат вкъщи!
Етикетът, който имат близките й не би трябвало да залепне и на нея.
Това дете се нуждае от малко обич и внимание, за да запази доброто и топлината, което носи в малкото си сърчице.
Не винаги преценяваме правилно ситуацията. Може би я разбираме, когато е станало късно.
Ако можех бих взела Зара при мен.
Ще я науча да чете и да пише.
Дори и да брои и да смята според възрастта й. Ще й правя кексове, пайове и всичко, което й харесва. Ще има и истински шоколад с неизтекъл срок.
Ще си вземем и котенца:).

Поздрави на теб, Вики и Зара от баба Катя.

[quote=katan]

Ех, Кате, каква добра душа си! Знам, че както си най-благородната, мъдрата, сърцатата, достолепната дама на блога, така можеш да бъдеш и най-шекерената баба! Всичко можеш ти, мила приятелко, защото носиш огромно сърце, защото си готова да прегърнеш всяка нища душа, всяко наранено, изстрадало същество, да ги приласкаеш и обгрижиш. Благодарна съм, че те познавам!

Не съм сигурна обаче, че в случая става въпрос точно за благородно, както си се изразила ти, дете. Със съпруга ми често си говорим, че най-опасното, най-зло от всички в семейството е именно малкото Зари, истинско невестулче.

То се стрелка насам-натам, развяло дълги до кръста коси, и издава пискливи звуци, полузаповеди- полузакани, крещи по всички, налага се на всички, тропа с крак, тръска глава - все то знае, все на неговата трябва да е. Дълго време не пускаше вкъщи бащата, който при идването на наркоманите живееше някъде отделно - крещеше насреща му, биеше го с юмруци, замеряше го с каквото й попадне. Виждала съм и с майка си как се държи, какъв език използва, колко може да е зла, виждала съм я и големия си, 21-годишен брат да налага с юмруци, когато е безпомощен, в криза - косите ти да настръхнат. Зверче!

Когато се запознахме, дойде при мене - плашливо, наивно, мило - и ми подари едно микроскопично медальонче - нежно цветенце с ушенце за синджир и със сладка перличка в средата. Само дето не се разплаках, толкова се разчувствах. Исках да й го върна - не беше за мене, възрастната жена (колкото и упорито да ме наричаше леля Вени), но тя отказа. Подарих й мартенички, но усетих, не се зарадва (ще ги вържела на котенцата) - очите й бяха гладни. Тогава започнахме да им прехвърляме през мрежата, каквото се сетим - боб, картофи, консерви, месо... После те повредиха мотиките и лопатите, които им бяхме заели - начупиха ги по един варварски начин и ние го изживяхме. Казахме им и те се обидиха - и точно момиченцето беше, което фучеше най-много. Толкова стойки и постановки, такива погледи, гримаси, демонстрации, такава поквара... Само на десет - а имам чувството, че носи мъката и греха на целия свят. Виждам и бъдещето му... Само някой като тебе може би би могъл да му помогне... не знам. Съпругът ми се занимава точно с такива случаи.

Мила Кате, честита есен, честит месец октомври! Нека ти носи здраве и щастливи емоции, успех в начинанията и много, много красота и обич за душата!
Прегръдка!

ама благонамерено. Добро ти е сърцето и такова да си остане... Много хубава житейска случка от битието ти. И за изхвърлените хранителни "боклуци" с изтекъл срок, и за самопоробените безвъзвратно в дрогата наркомани, препитаващи се с тях, и за самотните им нравствено чисти, но обречени с предстоящо невъзможно измъкване от тинята на живота техни деца, и за кльощавите и дебели котки и кучетата при различни в соц. йерархия стопани, и за... най-накрая за двете банкноти /от по 10(!) кинта. Можеше да не им конкретизираш цифрата, защото, според мен, тук разказът леееко / да не те обидя/ пада. А като знам възможностите ти, би могла да развиеш доста по-широко темите /около случилото се/ за прахосничеството на едни, които изхвърлят храна, на други, които крадат за да оцелеят, или поне дечицата им и... да речем за бездушните бюрократи, които съветват: по-малко или никак вземане-даване с "ниската прослойка" на обществото, щото... Ама няма да продължа спрямо такива чиновничета, за да не им тегля майната...
Ако приемеш комента ми за укорен, ще сгрешиш. В случилото се, което "набързо" си описала има мнооого хляб за бляскав разказ. И хайде напъни се, щото го мо,Еш.

Ама много го умееш това с анализа, скъпи Kossef, и този, литературния, и другия, по фродистки изпипания от тебе психоанализ. Веднага ми влезе и в подсъзнанието, и в творческата к/стръв. За конкретизирането на паричните номинали си абсолютно прав - дразни ме от самото начало. Но без да се оправдавам, то и началото е отскоро. Всичко е много сурово - и му личи - някакъв флашмоб от емоции, впечатления, размишления, без рамка, без подплата, без плънка, без обобщения. Доста работа има още - прав си. Например от известно време ми се иска да сложа един епилог с онова, което разказах на Еми - за брата с неговата кутия за рожден ден - но пък ще преобърне всичко.
Благодаря за отношението и конструктивните предложения!
Трогната съм от ласкавите думи, от доверието!
Желая хубави есенни дни!
Поздрави!

Добър човек си, Вени. Нито очевидното, нито полицейското предупреждение са те спрели да почетеш празника на едно невинно момиче и да зарадваш сърцето му.

:))) Започвам да си мисля, че трябваше да разкажа тази история третолично. Това, за рождения ден, така се случи. Мисля, че всеки би направил нещо подобно, как иначе. Друг е въпросът, че предубеждението и страхът от тия хора често вземат връх. Иначе ние си общуваме: поздравяваме се, питаме се как сме, какво правим, перманентно съпругът ми търси работа ту на един, ту на друг. А те успяват за ден-два да си изпросят изгонване - не знам как го постигат. От обаче една седмица майката работи като санитарка в местната болница. Ура! Утре ще правят купон за успеха - даже ни поканиха. Не че ще отидем. Ей такива отношения - баланс на въже, така си живеем, весело:)))
Прегръдка, мила Земела, и честита есен!

Трогателна е твоята добродетелност , наистина!
Но тя ме накара да се замисля за нещо друго! За ролята на обществото, нехаещо за съдбата на тези нещастни хора! Да, погрижило се е, други да не пострадат от тях, но погрижило ли се е за тях самите? Защо е допуснало да ги има , първо?
Или, демокрацията е виновна? Да, криворазбраната демокрация! Защо простотията избуя като бурен, в така наречената и прокламирана демокрация? И задуши доброто в човека?
Просто разсъждавам, знам , че ефектът е нулев от това!
Похвално е, че ти се се наела да вършиш работата, която би трябвало да е обществена!?
И една мила картинка Инвалид с две ръце движи количката си, пред него бяга бяла пухкаво кученце Явно в ролята на водач, обръща се често, да види, дали стопанинът го следва? На червен светофар, то спря и бегом се върна и скочи в количката Стопанинът, го прегръщаше и целуваше, то квичеше от удоволствие и махаше с опашка Светофарът светна зелено то скочи на тротоара и пресече улицата, следвано от количката Може би, усетил, че е наблюдаван, инвалидът леко кривна в първата пресечка Кученцето с лай се върна , за да му покаже, че се е отклонил от маршрута ! Последваха отново прегръдки и целувки!
Защо има хора измежду кучетата и кучета измежду хората?

Хубав ден, Венета!

[leonleonovpom2]

Е-е, Лео, наистина не става въпрос за мене. Каква добродетелност - бихме платили скъпо и прескъпо, бихме прибягнали и до някоя корупционна схема навярно, само и само тези хора да изчезнат от нашата улица. Само за кучетата ми се свива сърцето. Когато дойдоха, бяха нещо ужасяващо. Виждал си улични кучета - пред тия два нещастни питбула и най-старото, болно бездомно куче си е направо охранено и щастливо. Всяка ставичка и жила се виждаше изпод изтънялата, проскубана и на големи бруки кожа... потресаващо. Стопаните им все мънкаха, без да ги питаме, че кучетата са болни от рак. Какъв ти рак - ела да ги видиш сега - красавци! Лъснат косъм в пясъчен цвят, красиви мускули, които се свиват и отпускат, пълни с желание за действие. Женската, на 2 години, живее в жилището, разхожда се поне в стаите. Но мъжкият, на 4 години, е вързан на верига и никога (и май слава богу!) не го пускат. Грижим се за него от дистанция, защото е озверен и никого освен стопаните си не признава. Не ми се мисли какво ще стане, ако се освободи. За всеки случай поне през нощта гледам да не излизам навън. Веднъж се усъмнихме, че Топчо е бит. Съпругът ми веднага взе решение да го поиска да го вържем откъм нашата стана, за бора например. Поне временно, докато решим какво да правим. Не смеехме да се обадим никъде, рискувахме да се събудим, пламнали в пожар, боже опази! Много са луди и отмъстителни, от най-стария до най-малкото, Зара! Слава богу, оказа се, че двете кучета се били сдавили и сами са си причинили всичко. И вярно, бяхме чули някакви такива крясъци за разтърваване.
Това, за което ти пишеш, е точно диагнозата на болното ни общество и според мене. Опростачване на нацията.
А разказът ти за вярното куче - ех! - това си е самостоятелен художествен разказ! Моля те, намери му място в твоя блог - и просто го повтори! Много красива история! И добра, и поучителна!
Благодаря ти, скъпи Лео!
Бъди здрав и много щастлив в прекрасните дни на меката, нежна, пленителна есен!
Поздрави от сърце!

Правилно си постъпила с детето. Опитай да се освободиш от натрапливия страх, че нещо лошо ще се случи, защото привличаш това, което мислиш, но не отваряй широко врата нито на дома си, нито на себе си. Предпазливост без страх. А направеното добро не се губи. То се връща не задължително от този към когото е отпратено, но винаги се връща – когато ти е най-нужно и по най- точния начин.

Привет, Емелика!
Много си права - негативните мисли привличат лоши неща. Неспокойствие, повишено внимание, едно на ум за всичко - иначе сме в най-добри съседски отношения. Това само по себе си е постижение, защото те са особени, затворени, самодостатъчни. Може би също са наплашени - и не вярват, ама никак не вярват на никого:) Сигурно са прави за себе си.
Никога преди не ключехме, когато излизаме, сега го правим.
Не е добре, когато някои от съседите ти се окажат нечитави, но няма как.
Скъпа Емелика, представям си, че в момента си в Балкана - и ти завиждам за прекрасната есен, която сигурно имаш там.
Вдъхновени октомврийски дни!
Поздрави!

Ти си странна капчица доброта, пролята като сълза от окото на Бог.
А децата са чистите Му помисли. Стоплила си детско сърце, а това е любов, която благотвори. :)))

А ти си чудесната фея, която орисва всичко около себе си на добро.
В едно си права обаче - доброто наистина благотвори. Случайно или не, но в една седмица само и двамата - майка и син, започнаха работа: той в една дъскорезница, тя - санитарка в реанимацията на болницата. Шефът на момчето сам го похвали - не било яко, лесно се уморявало, но го харесал, било кораво, не се отказвало, затова за обяд взел да му купува кебапчета, вафли и кафе, давал му и по кутия цигари на ден плюс 60-80 лв. - според работата. Майката пък ни разказа със сълзи на очи какви трагедии виждала в отделението всеки ден - но нямало да се откаже. Малката Зара тръгна на занималня след обед - кой знае, може и да научи таблицата:) А, да, и неочаквано ни върнаха дребните "заеми", които не сме и помисляли да си търсим.
Нещо става, но... дано да е за добро!
Поздрави, чудесна Дела!
Пожелавам ти щедра, красива и влюбена есен!

сърцебрък - използвахме такъв не особенно добър пуризъм преди време, сега ми дойде отвътре...Присети ме за един разказ на Искра Веселинова, заради името - Зара, и за един филм на който попаднах неотдавна - ще ти оставя линковете
https://www.hulite/modules.php?name=News&file=article&sid=128600 ( Зара Заркова)

https://www.youtube/watch?v=os70nq0DDxs/ Маруся

Благодаря за линковете! Ами да, то и в отношенията ни с тия има много "брък", права си. За момента са се кротнали, но няма гаранция за нищо.
Прегръдка, Доре, с пожелание за нови вдъхновения от пъстри листа и птичета в чудната цветнопола есен!

Постингът е много хубав, увлекателен и майсторски написан.
Много ми допадат хора, които се грижат за кучета, котки, цветя и зеленчуци...

С обич!
Лита

"Кучета, котки, цветя и зеленчуци"... тогава 100 процента съм от твоите хора - целият ми ден минава в грижа ту за едните, ту за другите... А съседите ми се грижат на свой ред да не оставам без работа - постоянно мъкнат отнякъде нови кучета и котки. Казват, че ги намирали безстопанствени. Много мило и похвално! До момента, в който ни представиха новото попълнение - много сладко кученце в бяло и жълто - мисля, чихуахуа, и чудесен чистокръвен котарак, за когото бих се обзаложила, че е истински персиец на не повече от 6-7 години. Кучето намерили на панаира, а котето обикаляло около един хипермаркет. Чудя се дали да не ги заснимам и пусна в някоя група за издирване на изгубени животни... Но малко ме е страх да не ядосам опасните комшии - нямам им вяра. Но като си помисля, че някой някъде плаче за тези животинчета и ги търси... знаеш как е ...и
аз знам...
Прегръдка, мила Литатру!
С обич!