ПО КОМШИЙСКИ

 

        Разбрахме, че сме се сдобили с нови комшии, много преди да ги видим. Някой позвънил на сина да го предупреди, че ония навлеци наркомани, с които от години воювали и едва след подписка от „де що има куцо и сакато из квартала“ успели да изгонят с полиция, били преместени да живеят до нас. Целият Южен комплекс бил пропищял от набезите и золумите им, но слава Богу, отървали се, сега ние да му мислим.

        Когато чух съседската порта да скръцва, сърцето ми се обърна. Познавах този звук, както звука от собствените ни врати. С годините се бях научила да различавам кога бай Косьо трясва безгрижно портичката, весел, попрекалил след работа с ония „едно-две за отскок“, сяда на стъпалата отпред и го избива на песен, кога се прибира, претрепана от работа, кака Радка, шивачката, и почва да трака с машината „на частно“, кога плахо, почуквайки с дряновото си бастунче, слиза опипом старата баба Станка, а бравата протяжно стене под вкочанените й пръсти, кога пръхват буйно навън като млади кончета двете им почти природени момчетата и след тях портичката пет минути скърца напред-назад на тънките панти, кога тихо като котка се прибира порасналата изведнъж Таня, изтърсачето в семейството, и бърза да се шмугне навътре в тъмното.

        От месеци портата не бе издавала звук. Последните наематели, някакво влашко семейство, се бяха изпокарали, жената избяга с детето, а мъжът й напусна къщата, когато една нощ банята на втория етаж пропадна заради изгнила някаква греда и едва не го завлече и него в мазата – факт, който поредният собственик така и не счете за необходимо да отчете, да му намали наема.

                                
         

        Сега портата изскриптя протяжно, жаловито, като бито животно – отвори се, поскърца, поскърца – и пак онемя. През гъстите клони на оградните храсти не се виждаше много, но и май нямаше какво да се гледа – по пътеката там нищо не мръдваше. Сърцето ми подскочи още два пъти и реши да си влезе в ритъм. Котка е била някоя или куче – натиснало и влязло. Тя, външната врата на комшиите, така си и бе останала незаключена след онова влахче. Но пък къщата беше недостъпна дори  за собственика – наемателят прибрал единствения ключ и отпрашил за Гърция, та не можеше и банята да се ремонтира.

        Изведнъж някакъв шум на нашата врата накара сърцето ми пак да подскочи. Звънецът не работеше – някой явно натискаше безуспешно и псуваше. Искаше ми се да се шмугна вкъщи, но против волята си тръгнах към шума.

         – Хей, лельо, може ли за малко?

        Лельо? Хм – точка за тях.

         – А бе да попитаме – да имате количка някаква? Местим багажа от Южния, пък не може на ръце…

        Показа се съпругът ми. Той си е контактен и мил, не количка, сигурно ще им предложи и да им помогне.

        Горе-долу така се и случи. И се започна – дай тесла, ама дай и гвоздеи, че нямаме ламарина. Ще разкопаваме градината, да посеем нещо, ама нямаме мотика, ама и права лопата, и още една, ако може, за сина. Така, разкопахме, но какво да посеем, нямаме нищо, па и пари нямаме да купим, нямаме и за ядене, и тока да си платим, да ни го пуснат.

        И се сещате: заповядайте мотика и лопата, ето ви лук и чесън, и картофи – нищо, нищо, че ви даваме много, да има и да засеете, и да ядете. Ето ви семена от краставици, от тиквички, от репички, жената е направила разсад от домати и пипер, като стане време, няма да берете грижа…

        Не бяха изпаднало семейство. Приемаха всичко с достойнство, опитваха се дори да контролират нещата, да ни поучават. А моето сърце все повече се свиваше.

        Малък град сме, скоро научихме всичко. Бащата бил бизнесмен, но в ония, славните мутренски години на деветдесетте, бил оплетен в някаква мрежа от наркопласьори, попаднал в затвора, а съдружникът му заграбил целия бизнес и днес е уважаван гражданин, известен със своята благотворителност. Големият син тръгнал по дирите на баща си, малкият се увлякъл по модата да диша лепило – и аз си спомних, че преди десетина години моят съпруг, обществен възпитател, работеше с него към Детска педагогическа стая, а аз му помагах с огромната бумажнина. От широкоплещестото, яко момче не бе останала и следа – блед, разкривен, младежът час по час се разтърсваше от конвулсии, някакви нечовешки тикове, които го караха да залита, да подскача, а главата му да клима като отсечена наляво-надясно. Лекувал се в психоболницата, объркали го, от това станал и агресивен. Нямаше нужда да гадая защо е бил там… Но дали си взема редовно хапчетата, дали е забравил старите навици, може би взема и наркотици?

        Един тест, направен на място при кандидатстването му за някаква, каква да е работа, която моят съпруг се опита да му уреди, отговори набързо на въпросите ми. Не го приеха. Категорично не бил за никаква работа в това състояние.

        Майката, иначе от добро семейство – баща й и в момента е кметски наместник на някакво село в Балкана, с годините отпаднала духом, свикнала отвсякъде да я гонят, да я ругаят и хулят – и се озлобила. След излизане от затвора бащата успял да сдобие семейството и с едно момиченце – и пак изчезнал. А момиченцето беше картинка – синеоко, дългокосо, русо,  с гласче като славей. Беше вече в трети клас, но едва познаваше няколко цифри и букви. Ходеше на училище, но говореше за там с такова отвращение – всички му бяха виновни. Истинско зверче.

        Та на това семейство се заехме да помагаме. А то тръгне ли се по схемата „дай – заповядай“, че и без „мерси“, сякаш сме длъжни, виновни и кой знае какво още – не се знае къде ще му излезе краят. Давах буркани зарзават, компоти, сладка, картофи и лук, и боб, и месо, сланина, готвено – каквото имаме. Давах с радост - нека, не ни се свиди, вижда се, гладуват, щом има у нас, ще има и у тях.

        Осиновихме трите им котки и двете им кучета. Да знаете какви котки! На три и на две, и на една година, котките изглеждаха еднакви – като на три месеца. Гладни, недоразвити, хищни, недоверчиви – хиени! А за двете кучета питбули – женска на две и мъжки на четири години, да не говорим. Бяха високи и неестествено слаби, някак странично сплескани, без стомах – и всяко кокалче, всяко ребро се открояваше релефно на изтънялата кожа. Жалка, не, страховита гледка! Купихме два чувала бракуван хляб и големи парчета ненужни обрезки от транжорната. После пак, след две седмици – пак.

        Но недоумявах – достатъчно ли е? И – нормално ли е? Кое е правилното поведение? И къде е държавата, институциите, да се сезират? Да се обадим ние – каква полза, само неприятности ще си навлечем. Всички в семейството са свирепи – правиха няколко пъти запой, биха се, изпочупиха всичко. А един приятел ни предупреди, че заради съмнение за негово оплакване в полицията му запалили бараката и изпотрошили колата. Взех да се плаша да излизам навън, особено вечер.

        Чудех се – докога така? Впрочем краят, поне този, на нашите смахнати раздавания, приключи внезапно. Поискаха ни отново мотика и лопата. Нали ви дадохме? Да, но те се счупиха. Как няма, като с тях били вадили камъни. Огромни дялани камъни от някакъв стар, заровен дувар. Изпотрошили всичко. И най-важното, бяха махнали с ръка: „Е, голяма работа, мотика, не е човек я, ще си купите друга!“  А с тази мотика беше копал дядото на моя съпруг цял живот, преди да почине в далечната 1968г. А оттогава копаехме ние и си вадехме с нея хляба  – този, който разделяхме в момента и с тях. Реликва!

        Всички инструменти бяха изпочупени, количката също. Поискахме си ги. Поправихме, което можахме, от хубавата мотика направихме малко мотиче, едната лопата направо изхвърлихме – мъка!

        А те се обидиха. Не искат и да ни проговорят. Толкова пък – за някакви си инструменти. Спряха да клечат все край оградата и да се чудят какво да ни просят. Прибраха се вкъщи и не се показват никъде.

        И ние се отказахме да им помагаме. Гледаме да ги избягваме. Само животинките храним. А те живнаха, заприличаха на себе си, имаме даже бебе от мама Маца.

        Но общо взето – и там неизвестни. Докога?

        А после?  

        И си спомням хората, строили на времето тази къща – старата баба Станка, на която току тръсвах малкия си син да го гледа за час-два и тя никога не ми отказа, синът й Косьо сладкаря и снаха й Радка шивачката, които се претрепваха от работа,  но си оставаха все весели, засмени, страхотни съседи. Спомням си и двете момчета Ичо и Богдан -  и по-малката от тяхТаня. Тя се върна отнякъде уж да гледа болната си майка, а още преживе спазарила за без пари родната къща – за един потрошен пикап, да омилостиви някакъв алчен любовник. При двама още братя наследници и две собствени деца, лишени от малкото, оставено от баба им.

        Спомням си и за китната градина – най-хубава от всички градини в околността. И онова „Хей, миче, няма ли да се прибираме вече, все тук сме с тебе, все в градината, няма кой да ни признае!“ – думите на кака Радка, когато по тъмно се заварехме да поливаме или копаем из градините си и да се поощряваме една друга.

        Няма я кака Радка, няма я хубавата й градина, превърната в пущинак, от време на време ръсен от поредния циганин собственик с раундъп или сол. Няма я вече и хубавата й къща, кичена някога като „свраче гнездо“, както обичаше да казва моята свидна съседка.

        Понякога се спирам на гроба й със свещица и цвете от моята градина. И ми става тежко – докога ще мога? И след мене ще има ли кой – за нея и за мен?

        И ще има ли бъдеще някакво за моята къща – или ще стане и тя свърталище на просяци и наркомани? И ще има ли изобщо някакво бъдеще – при това сбъркано, тъжно, зло настояще?

 

         Ами – ще има. Ей я другата къща, трета поред на нашата улица. И нейната стопанка ми беше приятелка. Кака Атанаска – красива, благородна, праведна жена. Отиде си тихо – и дъщеря й, женена в Сливен, продаде всичко. Но новите собственици, ах, младо семейство, мили, хубави хора! Всичко реновирано – отвън и отвътре, обновено, подмладено – огради, гаражи, градини, всичко трепти от младост, надежда, любов!

         Поклон пред светлата памет на нашите отминали във времето, добри съседи! Здраве, мир и любов на ония, които продължават да правят улицата, квартала, в който живеем, светли, приветливи, обичливи!

          С поздрав към всички добри съседи, където и да са!:)


              

Човек се замисля за ролята на тези първи седем години, за които напоследък все по-рядко се сещаме. Бързото време ли, животът ли, или "предлаганите обстоятелства" /по Станиславски/ ни карат да бъдем такива - озлобени, безразлични и студени един към друг? Отговори много - все различни и все истински. Резултатът, обаче е един.
Истината за мене е, че, ако има капка доброта в душата на човек, то тя трябва да направи в душата на другия - капка и половина. и така да се размножи доброто. Е, понякога сметката не излиза, че дори и се обърква. Както и да е.
Благодаря, за прочувствения постинг! Пожелавам доброта, щастие и хармония на всички!

Здравей, Стефане! Добре дошъл! Благодаря ти за хубавите думи - бях позабравила колко добри и мъдри са твоите коментари, колко красиви - постингите ти.
Не мисля, че този текст е нещо особено - просто спомен за едни много читави съседи, живели на нашата улица мирно, сговорно, весело повече от век - и за другите, дошли след дългата препродажба на къщата от лош на по-лош стопанин ... хора, с които не може ни така, ни иначе. Мъчиш, мъчиш с добро, пак си виновен.
Ето миналия ден дойде бащата. Викове, крясъци: "Ти си никой, махай се!", после малката взе да кара някакви ролери, явно подарък, майка й се засмя, чуха се песни отвътре, после, крясъци, чупене - и до полунощ. На другия ден жената дойде да се оплаче, че взели сина й в психоболницата - смесил бира с ракия:)))
Ние - какво? Нахранихме кучетата, да ги поуспокоим, че цяла нощ виха, дадохме и на котките - и се прибрахме. Гледаме много-много да не им се мяркаме пред очи...
Много ми се иска твоята истина с капката да проработи и в този случай. Дано! Нали е казано - "хляб по водите"...
А ти защо така се покри? Може ли и аз да се присъединя към молбата на panazea - да публикуваш нещата, които си правил през годините? Би им вдъхнал нов живот - а за нас, твоите приятели и читатели, би било радост.
Поздрави, скъпи Стефане! Здраве и благословение за дните ти напред!

Този път споменът ти и много тъжен. Накара ме да изтръпна и като се огледах из квартала усетих същата картинка. И напълно съм уверен, че ще става все по-лошо. Мисля си, че всеки от нас вече се е променил и тази промяня е към по-лошо. Няма да коментирам повече, а ще прочета написаното още един път. Все пак понякога трябва да слизам от поетичните облаци и да се оглеждам.
Благодаря ти!

Отново си сътворила впечатляващ ,вълнуващ и интересен разказ.Напълно подкрепям ! Човешките взаимоотношения и всичко в тази връзка са доста сложен аспект в живота ни.Къде и каква да е марката и баланса за да са полезни, водещи до градивна промяна и за двете страни условно казано.Благодаря ти за този будещ много размисли и разсъждения разказ по тази важна тема още повече че е свързана с твоя житейски опит ,което е ценно!Хубав неделя и успешна нова седмица!Прегръдки!

Привет, Вал!
Благодаря ти, че се отби и коментира. Как ми се иска думите ти да не са верни... Все си мисля, че ние не сме се променили, че сме си все същите - бели и добри. Но май си прав... Сетих се как вчера направих опит да се озъбя на една млада (и не дотам) майка, която със замах запрати количката ми за пазаруване чак до другия край на магазина ... с все продуктите, покупките от външната аптека, чантата ми с току-що изтеглена значителна сума, с телефони и карти... Пречела й по-добре да си избира, пък бързала, че детето й било в количка. Първоначално погледнах гузно, но не открих детска количка - само една пазарна - и в нея един 6-7 годишен дангалак, разположен с все калните маратонки и дънки по цялата дължина. Лежи и си цъка на телефончето... А майката се нерви на мене. Та... опитах се да й се озъбя - обясних й защо децата не трябва да се возят в количките, как и тя не би искала после да си сложи там хляба или марулята... Отвя ме. Отвя ме с цялото си тяло - с глас, ръкомахания, мимики - и все напираше към мене... Реших да не й се давам - после се засрамих. Погледнах я - преуморена, изнервена, погледнах количката, детето ми се стори сякаш с някакъв синдром... Знам ли какво й е на душата... Карай, за една количка, за една чанта и пр. И бабите край мене тъй ми рекоха - не си заслужава, за една количка:) Млъкнах. Можех поне на "Информация" да се оплача, ама карай... Та ако се променяме, то в каква посока е това. Аз май с годините все повече се свивам, все повече "разбирам" и оправдавам другите. Мъдрост или слабост - сигурно и двете.
Поздрави, Вал! Весело лято!

Здравей, Еми!
Мярката, балансът, както ти си се изразила, винаги са били проблем в нашето семейство. Цял живот все една и съща грешка правим - мерим нещата със своя аршин, мислим, че правим добро, а то кой знае как изглежда в чуждите очи. Нали сме и двамата учители, позитивизмът, алтруизмът, добротворчеството никога не са ни били чужди, а общуването с растения и животни, животът сред природата със сигурност са задълбочавали инфантилизма ни:))) И ето ни - на предела, остаряващи, оглупяващи, слабосилни - какви промени оттук нататък да очакваме в отношението си към хората? Егоизмът и студенината, апатията, арогантността и агресията на новите човешки взаимоотношения са ни чужди. Така и ще си отидем - с вдигнати в недоумение вежди, с гримаса на болка и неразбиране. И с удовлетворение - че сме запазили частица от оная патриархална топлина и сърдечност, които правеха доскоро от народа ни толкова специален, уникален, желан.
Прегръдка, мила Еми!
Благодаря ти за смисления, както винаги, дълбок коментар, за приятелското ти чувство и отношение.
Успешна работна седмица - ако още ти се работи:)))
Лято е вече. Аз поприключих с нескончаемите (все мои уж) задължения и планирам пак да се поселя за седмица-две край морето...
Желая ти весело посрещане на лятото, красиви, незабравими емоции, летен разкош!
До скоро!

Позната, "мила родна картинка"!... Демократична, либерална...
Похвално, чудесно е, че даваш, каквото ти поискат!... :)

Хубав разказ. много човешки, искрен и въздействащ. Кара те да се замислиш за хората, обшуването, доброто и злото. За съжаление светът е шарен, хора всякакви, но пази Боже от лоши съседи. Те наистина могат да ти вгорчат живота. Като го четях все се надявах да не е истина, а само художествена измислица.
Желая ти весело лято с много красиви спомени!:)

Да, Марине, на главна улица, важна за града, по която в работен ден минава половината град, която метат и мият всяка седмица, косят и подреждат - да не се излагаме пред чужденците и нашите държавни управници, минаващи на път за американските заводи:)))
Да видиш само черджетата и брезента, с които вместо с ограда са се отделили от улицата комшиите! Да, мила, родна, либерална, безхаберна картинка.

А аз не давам, каквото ми поискат. Давам, преди да ми поискат - така се чувствам доста по-добре, въобразявайки си, че безкористно и без да ми е поискано, правя добро. И сигурно там ми е грешката:)))

Благодаря ти, Марине! Весело, безгрижно, разпускащо лято!

Здравей, Кате!
Не, не е художествена измислица, макар че си спомням как преди време разпалено те убеждавах в полза на типизацията:)))
И си права - Господ да ни пази от лоши съседи! Не знам тези колко са лоши. Сигурно не са много читави, след като с подписка са изгонени от другия квартал. Ако не пречат, не се разправят, не заплашват - нека си живеят, макар че са много различни. И наистина, каква е тази демокрация - няма ли кой да потърси сметка на собственика - кой е, какъв е, какви съмнителни хора заселва в един такъв централен, известен с кореняшкия дух на живущите там, с чистотата и приветливостта си и т.н квартал? Явно няма кой.
Пак казвам - за момента не пречат на никого. Дори се хващат от време на време на работа, но ги държат горе-долу от половин ден до три дни. Тъкмо си речем: "Аха!" и "А, дано!" - и ги изгонят.
В началото ни беше много мъчно за тях - и им помагахме, колкото можехме. Откак ни изпочупиха инвентара обаче, поохладняхме:) А страхът ни порасна. Сега главно помагаме на животните. И на тях не им е лесно.
Благодаря ти за съпричастието, Кате! За хубавите летни пожелания - също.
Аз утре на ранина планирам да ти стана пак съседка за известно време - ако е рекъл Бог, че още много задачи имам неизпълнени дотогава.
На тебе пожелавам здраво, весело, ползотворно лято, малко грижи, много усмивки и релакс!
Прегръдка!

от едната до другата крайност видях в талантливия ти разказ, Вени. Лошото има ли го? Има го и още как го има и колко майсторски и непосредствено си го обрисувала.
Но ги има и доброто, което макар и със свито сърце понякога се раздава. И продъжава да съществува доброто начало - там, при новите долри съседи. Много ми харесват разказите ти, Вени!

Страшното е, че все повече стават хората, на които светят е длъжен. Чудесен разказ, Вени!

Много близко до мен - доброто сякаш не е особено заразно напоследък, добрият пример не е каквото беше, но човек е такъв, какъвто е - писала съм навремето нещо много кратичко, въз основа на моите наблюдения - в общи линии и още по-вкратце
има хора, които само искат и човеци - такива, на които вече е дадено, е тези вторите цял живот дават на околните :) , знаеш ли, напоследък даже избягвам да използвам глагола "искам", камо ли да искам нещо от някого. Мисля, че най-доброто, което можем да направим, е да сме благодарни! Живи и здрави! Благословени, Вени!

Много обичам твоите коментари, Ваня, сигурно малко егоистично, защото откривам в чудесните ти анализи това, което съм се надявала да се види. Ето и тук - не вземането и даването, не проблемите с маргиналните групи, не дори несигурността и страхът и апатията на ония, които могат и би трябвало да направят нещо, не, друг беше моят акцент - стъписването ми пред това социално разслоение, пред тези предопределили съдбата на цели родове и групи българи промени в живота на хората в годините на бавния и мъчителен преход. Преход към какво? Към мутризация и първоначално натрупване на капитали по спекулативни, варварски, грабителски начин, към естествен подбор и отпадане на по-слабосилните и неприспособимите, към отказ и заличаване на морал и законност, към злоупотреби, просия, наркомания, престъпност. Със сигурност и преход към нещо добро - повече възможности за избор: да се докажеш като оцеляващ тук, сред тресавището, да избягаш на обетован западен остров или да потънеш - като моите герои.
Живея в малък град, където хората се познават до девето коляно ... и съм в потрес от тази чистка на времето, която отвява неприспособимите.
Аз уважавам по човешки моите нови комшии - и мъжът, и жената идват от добри местни български родове. Стъпили в мътното време накриво, понесени от течението, сега не могат да изплуват, увличат към дъното и децата си. Метаморфози направо по Овидий. "Тегли духът ми да пея как в нови тела превръщат се формите". Нещо такова имах предвид:)))
Благодаря ти от сърце за гостуването и коментара! Желая ти пълна кошница с летни дарове от усмивки, забавления и релакс!
Прегръдка, Ваня!

Абсолютно си права - споделям напълно това за благодарността като коректив, като мярка за човечност.
А другото - за искането и даването, отдавна не ме вълнува. Просто ми е - нямаш-искаш, имаш-даваш. И още по-просто е в ежедневието. Имаме място, възможност и -за сега, сполай на Бога - сили, сеем пъпеши и дини. Например. Сеем по 20 гнезда от двете, като не се скъпим за качествен разсад и семена, подхранване и обгрижване. Резултатът в нормална година е 80-100 едри дини, някои по 5, други по 20кг. И още повече пъпеши. Обожаваме дини и пъпеши, децата ни - също. Но всички заедно не можем са изядем дори и половината. Да продаваме? Имаме приятели, които си изкарват цялата прехрана с производство и търговия на зеленчуци. Респект пред тежкия им труд и упоритостта им да оцеляват! При нас е друго - сеем за забавление и за тонус, хапваме здрава храна, а другото раздаваме. Сигурно можем да вземем 2 лв., или 20, или 200. Или дори 1000 и 2 000лв. Но нищо не може да се сравни с емоцията да подариш една диня на една полупозната баба с две внучета, хванати за полите й. Ей тъй, в порив на сърдечност. Да се усетиш в онова състояние на "бяла и добра". И за миг да залъжеш душата си, че животът е станал малко по-хубав, светът - малко по-малко лош.
Извинявай, исках да е просто, пък май пак го усложних. Казвам само, че не е кой знае какво да даваш от излишъците си. Друго е, ако на теб не ти стига...
Прегръдка, Доре!
Здраве и благословение и на вас!

да, вярно е - отвъд излишъците е раздаването, тогава не е подаяние - дълго е, но е път, иначе е много просто! :) Все да имаме да дадем!

Сигурно си права... нашите нови съседи са точно такива. Винаги съм се чудела и дори възмущавала - още от времето, в което работех в интернат за власи. Окладът за храна в един български ученически стол беше 1 лв., а дневният хранителен оклад на едно влахче - 10лв. Бяха много пари за средата на 80-те. Чудехме се как да го изпълним, освен със задължителните кебапчета и пържоли. Значи застава дежурният учител на изхода на столовата и раздава луканки и шоколади. А децата ги поемат равнодушно и бързат да ги занесат вкъщи. Тогава ли им вградихме това самосъзнание на защитени и рефлекса на вечно недоволни и мрънкащи? Или когато им опрощаваме тока и водата и им изплащаме социални помощи, по-високи от пенсиите на поропалите от десетилетия трудов стаж старци, а те отказват да се хванат на работа за под 2 000 лв?
Или когато ги търпим да демагогстват от депутатските скамейки, от министерските кресла...
Да, на всички сме длъжници... На докога ли?:)
Поздрави, Земела!
Нека да е лято! И нека в центъра на завихрения му плам изживееш своя неповторим купон и ти!
Прегръдка!

Кратко, ясно, просто - много точно си го обобщила, Кате! Аз и за това си те обичам, наред с всичко останало:)
Прегръдка!
Хубава вечер!
За мене ще бъде първа мечтано морска - малко облачна, малко ветровита, прекрасна!

Поздравления за дългия, правдив разказ!
Като, че ли ретроспекция в миналия век!
Когато всички в махалата, от улицата бяха едно голямо семейство! Не беше нещо необичайно до помогнеш на съседа, да услужиш с половин хляб, чаша олио, 10 лева от старите пари, инструмент или книга! Защото знаеш, че и той ще ти услужи при нужда! Хората бяха честни, не злоупотребяваха и не отказваха!
Ще ти излезе име на лош човек! Къщите не се заключваха, но и не се крадеше!?Откраднеш ли, сам се осъждаш! Нямаш място повече в града, все едно си чумав!?
Сега тази красива картина от миналото, която си нарисувала, изглежда неестествено и неуместно в настоящето?
Първо, героите и не се вписват в това минало, такива хора бяха рядкост в него и щяха да са отлъчени- и принудително, и сами! И второ, доброто, старо минало не се вписва в забързаното , материално и озлобено настояще! В което състрадателността е заменена с алчност, да имаш!
Сега, да помогнеш човешки от всички страни и от тази на този, комуто си помогнал , ще бъдеш счетен за глупак!
Имал си бол пари дал си!
Новото време създава и нови герои и порядки!Обикновено ,противоположни на тези от старото време?
Поздравления отново, за красивия разказ!

Здравей, Лео!
Благодаря ти за красивия коментар!
Да, такова беше миналото на нашата улица. Не ключехме, не се карахме, помагахме си кой с каквото може, градините бяха отрупани с цветя, а домовете - с деца и уют. Ще те изненадам ли, ако ти кажа, че като изключим децата:), всичко си върви по старому. Същите комшии, е, вече децата и внуците им, същите сърдечни взаимоотношения, цветя и уют. А - и неключене. Моят съпруг много се ядосва, като види, че ключа, когато излизаме за по-дълго време. Неговата философия е такава: ако някой иска да влезе, с какво ще го спре един прост ключ - пък и у нас може да се влезе от сто места. Вярно, някои от съседите май взеха да ключат, но всички знаем къде стоят ключовете им, те нашия - също:)
Имаме и нови съседи, младото семейство, за което става дума в края на разказа. Струва ми се, че се вписват напълно в живота на махалата:) - мъжът е толкова добър, работлив, услужлив. Сам си прави всички външни и вътрешни ремонти. Не отказва на никого помощ или материали, дребни услуги.
Новонастанените комшии, за които разказвам тук, са не просто изпаднали хора, не само алкохолици и наркомани. Те са загубили в себе си патриархалното, задругата. Бедни, гладни, отвсякъде гонени, те са озлобени и недоверчиви. Но кой знае - може пък с времето да се приобщят. Никой не им прави нищо лошо, гледам и другите съседи общуват с тях, дават им това-онова. Иска ми се да вярвам в думите на mrazekoff за капката добро, и аз като Стефан вярвам в силата на доброто.
Е, ако можехме да си го спестим, но не можем, значи трябва да се търси начин за добро съвместно съществуване...
С всичко, написано от тебе, Лео, съм съгласна - за студенината, отчуждението на новия свят. Много от познатите ми живеят в къщи с аларми, с камери, дори такива със сателитно управление - истински Биг Брадър. Престоят там ме разболява, хората с камери за мене са по-кофти хора по много линии:)
Благодаря ти още веднъж!
Несебърски поздрави на красивото Поморие!
Хубава вечер!

Като в поетична проза описани с подробности и щастните, и нещастните... Знаеш, че не си падам по "дребнотемието" и папагалщината: "Светът се затрива... Апокалипсис!... Помооощ!..." Да, светът се затрива и е неизбежно. А вярата във възкресението я ни спаси, я не, особено ако е суе... та затова дълбоко се надявам, че това от разказа не /ти/ извира отвътре като преживяно. А би останало като преборени повод и основание за литературно авторство. Нека да остане само като повод за изразяване на хубавите ти поетични умения и в проза. Имам само една логи забележка, т.е. противоречие в поведението на героинята: Не ги хареса от самото начало: "... Лельо? Хм – точка за тях." - ама дава после "от сърце" бурканите, та осиновява даже и дом любимците им... Такова поведение е допустимо, но обосновано защитено. И ако приемаш комента ми, имам и предложение да допълниш творбата си в посока, примверно: на такива /съседи/, въпреки антипатията, "бива" да се помага. И от страх да не ти разкатаят фамилията... Харесах описанията на бившите ти съседи направени със съгрявяща любов и искрено човешко почитание спрямо Човешката им нравственост. Която необратимо вече залинява, залинява... Да дерзаеш!

Благодаря, kossef! Ценя мнението ти, нещо повече, докато пишех, все си мислех за твоя упрек, че подражавам на класиците от началото на миналия век, а литературната естетика е отминала далече напред:)
Благодаря за добрите думи! Не всичко от критиката разбрах обаче, например логи забележката. За мене "Лельо? Точка - за тях." значи "Не ме нарекоха "баба" и ме спечелиха с това". Колкото до страха, мисля, че той прозира на много места... или само аз си го мисля:) Няма как да го няма. Но не, в никакъв случай не е причина за онова с бурканите - не ми изкривявай идейната линия!:))
Благодаря за винаги свежите, ведри пожелания!
Свежарско, ведро, усмихнато лято и за тебе!

"Няма ненаказано добро!" Това не значи да забравим доброто в себе си, а да не го пущаме в помията на свинете, дори да се скъсват от квичене. Трудността е в разпознаването на наглите прасета, за която чистата спонтанност не се замисля, докато не бъде наказана, пренебрегвайки първото правдиво вътрешно гласче.

Благодаря ти, Емелика! Сигурно си права. Като пътувах миналия ден насам, към морето, шофьорът и той ми вика: 'Абе вие много се раздавате." Аз смънках нещо, а той: "Ама да знаеш, повечето хора го смятат за глупост!"
Знам, че е глупост. Знам и за непоисканото, и за ненаказаното добро. Не чакам от никого нищо. Аз и не го намирам за кой знае какво добро. Това, което ми е в повече и така или иначе ще го изхвърля, да го дам на някого. Те, хората, често и не искат - сама им го пъхам в ръцете. Такава една досадна бабка - виждала си такива:)))
Не споделям идеята за добро на добрите хора. Помниш ли Песоглавеца на Елин Пелин: "Очистих се, защото направих добро на най-лошия"?
Сигурна съм, че така - малко по-философски и християнски погледнато, ще се съгласиш с мен. Защото, убедена съм, всеки носи у себе си една риза за раздаване и в крайна сметка - една буза за подлагане:)
Поздрави, Емелика!
Честито лято! Желая ти да му се нарадваш до насита и от буковите сенки на Балкана, и от топлите вълни на родното Черноморие, и от някоя от ония чудесни дестинации, които умееш да си откриваш!
Бъди здрава!

Амчи тъй, де!... Да съ,й в... Кой да ми ми подшушне, че на теб "леля" ти се нрави. Давай бурканите и ,ич дан, тий, лельо "бабче". С любвеобвилно сърчице... Поддържам и сега старото си усещане при посещение в блога ти - параклис на топла човещина и ведрост. А те, кокалите, нека си скърцат... Да не им се впрягаме е крачка към ведростта, а ведростта е лествица към споко-смирението спрямо Неизбежността, от която, ако ти пука, "пукизмостта" /страхът, де/ скоропостижно те бутва в Ямата... А с твоя ведър Дух си висоооко още над нея.
Да дивееш!

Сега пък кокали и скоропостижност!
А бе, колега, нали ти ми говореше за художествена логика и правдивост? Може ли героинята с лични спомени за четири поколения свои съседи да очаква обръщение "како"?:))
А иначе, в живота, това са подробности.
Макар че ... може би поради липса на зет или като млада баба на 4-годишно внуче не съм твърде обръгнала на иначе милото "бабо". Пък и на плажа пред За-зу, някогашното Какао, където минават летните ми следобеди, забравяш бързо болните кокали - слънцето, пясъкът, солената вода и вечно младият дух наоколо бързо решават
всеки геронтологичен проблем:)
Благодаря за милите думи, за ведрите пожелания! Харесва ми това, че сам ти си ведър и позитивен - заядливците и киселяците никому не са на сърце:)))
Бъди и занапред!
Весело лято!