ПРЕЗ ЧУМАВОТО :)

 

        Беше слънчев ден, един от малкото през този ноември, в които не валеше и не беше мрачно. Поразведрен, Динко реши да отиде до градинката. Предния ден беше пратил трактор, искаше му се да види какво е свършил орачът. Обикновено в краищата оставаше целина, а там, дето уж лекият „Ямар“ бе връщал назад, земята изглеждаше трамбована, тук-там с коловози. Тъкмо щеше да свърши и другото.

        Подсещането го парна като с въглен. Гълъбите…Мряха с дузини на ден – едва смогваше да ги изхвърля. Отначало ги заравяше, но откакто докторът каза, че болестта е заразна само за пернати, взе да ги носи на мястото извън града – там в дола през зимата птици нямаше, затова пък минаваха безстопанствени кучета и котки, гладни, изнемощели, да ти скъсат сърцето.

        Както и очакваше, тракторът беше оставил работа и за него. Взе правата лопата и започна от единия край.

        Ноемврийското слънце, слязло ниско на юг, почти до Балкана, се силеше да припече, но полегатите му лъчи едва докосваха мокрите буци пръст. Земята се обръщаше тежко – през минута Динко спираше да изчисти налепналата с мека пръст лопата. И в душата му беше тежко. Макар че – вярно, тази сутрин за пръв път не намери нови мъртви гълъби. Беше крайно време – ваксинирал бе всички преди повече от две седмици – и тях, болните храначи, и елитните плевенски и варненски. Трябваше вече да се вижда краят.

         – Фармавак“ – беше казал докторът. – Най-ефикасното срещу парамиксо. Ваксинираш и чакаш. Което е заразено, ще умре, но може някое гълъбче и да оцелее. Преболедува ли без дефект – няма страшно, ще възстановиш ятото.

        А то, ятото, кажи-речи, вече го нямаше. Два от петте гълъбарника зееха с празни врати, в другите стояха настръхнали по десетина гълъба. И май всички въртяха глави – сигурен знак, че са заразени. Парамиксовироза или нюкясълска болест, както я знаеха гълъбарите. Страшната чума по гълъбите.

         – Отде ми дойде до главата! – косеше се Динко. – Сигурно от ония пивги, дето все надничат през мрежата и се мъчат да кълват. Или пък аз ги заразих – не трябваше да ходя да гледам гълъбите на Стоянски, знаех си, и Мария ме предупреждаваше.

        Сърцето му тежеше, лопатата лепнеше – не му спореше днешната работа. Още малко и ще си ходи.

        И тогава го видя – едър гълъб в сиво и бяло, пристъпващ от крак на крак по засъхващите буци.

         – Американски Кинг – отчете мисълта му механично. – От моите е! – Сърцето му подскочи.

        Гълъбът трепкаше с криле неспокойно, час по час навеждаше глава, сякаш му се кланяше, приклякаше с отпуснати криле, изправяше се – и няма лъжа! – пристъпваше към него. Подхвръкваше от буца на буца, пропадаше в дълбоките дупки на прясната оран и – подпирайки се на върховете на крилцата си, успяваше да се измъкне.

         – Изнемощял е. – помисли си Динко. – Но май не е от болест, сигурно от глад.

        Преди два-три дни беше оставил кашон с болни, умиращи гълъби в дола. Още тогава жена му го предупреждаваше, че вътре един гълъб пее, не може да е болен.

        – Горкото гълъбче! – разчувства се Динко, захвърли лопатата и тръгна към гълъба. Гледаше да е предпазлив, да не го плаши, но не – явно птицата го беше познала – закова се на едно място и не се възпротиви на голямата топла шепа на стопанина си.

        Вкъщи Динко намери ново, незаразено място за американеца, даде му вода, избра му най-силната храна – с повече зрънца, семенца и витамини – и макар че не му се откъсваше от него – остави го да почива.

        Вечерта, като отиде да навести гълъба, Динко завари жена си пред клетката.

        – Знаеш ли – малко несигурно започна тя. – Днес спасих от котките в двора едно гълъбче… Прехвърчаше на къси разстояния, а те го преследваха. Дожаля ми. Сигурно е излетяло от твоите кашони, но… мисля, че не е болно. Американски Кинг, жълт. Дребен, пък силен. Лети. Сложих го в една кутия.

        Динко понечи да се скара – мразеше тази слабост на Мария да спасява болни гълъби, толкова опасно беше! Но сега нямаше значение. Взе кутията от ръцете й и пусна втория гълъб в клетката.

        Когато на другата сутрин Динко излезе на двора, пак валеше. Мрачното сиво утро на ноемврийския ден караше всички – и животни, и хора, да потреперват и да се сгушват унило в себе си. Само в клетката на американците цареше оживление – сиво-белият кръжеше и пееше гърлено, жълтата му отвръщаше нежно – и час по час спираха, за да се целуват.



          


 

Винаги има шанс да се започне отначало, стига да го видим. И хората, и птиците. Поздрави, Вени!

Да, винаги има шанс... но на каква цена!
А любовта - тя минава недокосната и през най-чумавото време. В нея е надеждата за спасение.
Благодаря ти, Земела! Пожелавам ти здраве, любов и много вяра в предстоящите чудесни зимни празници!
Прегръдка от мен!

Но то е дадено за преодоляване. Този гълъб -герой, минал симплегадите на болестта е добро предзнаменование. Светият дух е около вас!
Само шеговито предполагам, че гълъбите са колекционерски и едва ли Динко позволява да се използват за скуаб.
Бъдете силни, като гълъбчето и неспирайте да пеете своите живителни песни - ония дълбоко в душата, дето в мраз греят.

О, да, Емелика, благодаря ти, че ме сети за този момент от митологията!
Да, само няколко пера от опашката може да му е коствало това преминаване през премеждията, а като го гледам колко е горд и накокошинен, може и това да му се е разминало:)
Какъв скуаб, какво говориш ти? Вярно, американските гълъби и изобщо гълъбите, използвани за храначи, са евтини - от 20 до 100 лева единият. Но варненските и особено изчезващите плевенски гълъби са скъпи. Имат много изисквания към оперение, качул, стойка, височина, дължина и дебелина на човката, дори към броя пера на опашката:), и качествените екземпляри достигат цена от 2000-3000 до 4-5000 лева:))) Първо, защото е въпрос на селекция с години! И второ - много трудно се отглеждат. Човките им са папагалести и много малки - понякога по-малки от просено зърно. А на новородените пиленца са колкото зрънце от чия - такова гълъбче никоя майка, камо ли ако е с къса дебела човка като на плевенската гълъбица. Използват се осиновители "храначи" с тънки дълги човки, а и допълнително малките плевенчанчета се захранват със спринцовки. Трудна и мъчителна работа - оцеляват само 1-2%, т. не повече от 1-2 гълъбчета на сезон, ако имаш ято от стотина квалитетни гълъба (плюс още толкова за "осиновители" - храначи).
Благодаря ти за чудесните пожелания - аз живея с моите котки, съпругът ми - с гълъбите си, и често влизаме в конфликт на интереси, но няма как:)))
Прегръдка, мила Емелика!
Здрави и бодри, обичащи се, подкрепящи се, - успешни бъдете и всички вие в твоето голямо семейство!

много разказът ти мила Вени.От обикновеното ежедневие извъднъж ни въвеждаш в трагедията на болестта и нейните още по - мъчителни последици .Не успях да се поставя на мястото на героя ти Динко но се опитах да съпреживея това особено тежко и мъчително преживяване .И в края с този изнендаващ обрат и радостта от новата надежда.Благодаря мила Вени за вълнуващия разказ - като глътка свеж въздух ,че винаги съществува надежда и отчаянието не е решение.Както казваш - любовта успява да мине през всички препятствия.Хубави ноемврийски дни мила Вени!Прегръдки!

Да ти призная, Еми, и аз не мога да се поставя на мястото на този герой, не мога да го разбера. Както не мога да разбера и моя съпруг - от ранни зори до мрак може да стои при своите пернати, да им чисти, да ги храни, да обръща яйцата и обгрижва малките. Когато е при своите гълъби, забравя всичко, и мен дори. Е, аз пък имам моите котки и котараци. Не бих ги сменила за нищо на света с някой гълъб. Котките са е-хе! - къде-къде по-горе!:)))
А това за надеждата и отчаянието е точно така, както си го казала - отчаянието не е решение. Природата е велика сила - животът все намира да избие отнякъде, колкото и да го тъпчем и унищожаваме. Природните бедствия и стихии, световните катаклизми, войните и пандемиите са страшни, но не са естественото състояние на света. Колкото и безконечни да изглеждат , с времето отслабват и животът и естественият ред на нещата се възцаряват с пълна сила.
Йовков има един разказ, "През чумавото"- каква сила, каква пластика, драматизъм! Майката не смее да прегърне чумавия си син и бяга, а оная, която е тръгнала да се венчава за друг, сяда и поставя почернялата му от болестта глава на коленете си и покрива и двамата с червения булчински воал.
Трябваше да дойде Ковид, за да разбера тази страховита масова психоза, тоталния ужас, който парализира обществото, замразява всяка проява на живот. Тогава, когато човешкото се губи и обезличава пред смъртта, оцелява единствено любовта. Тя е сила, подкрепена със силата на вечната природа, благословена от Бога.
"Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си. "

Благодаря ти, мила Еми! Весела и здрави ноемврийски дни!
След два дни е Андреевден - и макар зимата още дори да не е стъпвала при нас, знам, че от този ден "денят започва да нараства с просено зърно". А това е знак за светлина, за пролет, за ново начало...
Прегръдка, мила Еми!

Не мога да опиша колко съм благодарна за прекрасния разказ. Спомням си за гълъбите на дядо ми. Толкова много ги обичаше. Хубави ноемврийски дни! Прегръдки, мила Вени!

Здравей, Или!
И аз ти благодаря - че беше тук, че прочете, че коментира и сподели!
Спомените са нещо, което трябва грижливо да пазим и да споделяме с обич и благодарност. Дядо ти е бил сигурно много добър човек и ти трябва да си благодарна, че си го имала, че си негова внучка.
Светла му памет! Да, трябва да пазим паметта - и на свой ред да бъдем пример.
Прегръдка, мила приятелко!
Здрави и весели есенно-зимни дни!

Хубав разказ... Не съм преживявал чума, само съм чувал за нея...
Безчумави дни!... :)

Е, не сме преживявали - и слава богу! Но този Ковид малка ли чума беше! И е. И досега има заболели, и досега има тежки и дори смъртни случаи... От септември до ноември тази година преболедуваха отново цялото семейство на брат ми, семейството на сина ми... не знам как ни подмина - и докога...
Бъди здрав, Марине - и благодаря!
Топли, уютни предзимни дни, весели празници!

Пълно с надежда!
Здрави да сме, Вени, да се справяме!

Благодаря ти, Доре!
Със сигурност трябва да я има тази надежда! И ако някога потънем и я загубим, да се намери някой, да светне с фенерче малко по-далече по пътя ни, да ни покаже, че зад завоя дебне спасение:)
Прегръдка, мила Доре!
Светли ноемврийско-декемврийски празници! Идат!

Разчувства ме разказът ти!
Може и да греша, на струва ми се, че главният герой е мъжът ти?
Близките обикновено не разбират хобитата на хората около тях? Дори ревнуват! С основание, това време е откраднато от тях
Жена ми ревнуваше от футбола и успя да ме откаже! Но поведението и беше искрено при вида на подутата и посиняла ръка! За да я успокоя, казах и - Край! Беше и в шестия месец! Притеснявах се не за ръката, а за нея, да не стане нещо!?
Ревнуваше и от нумизматиката, по- късно? Там нямаше успех, въпреки обидните квалификации за монетите Били тенекии!?
Казах и, че не е наясно! Те са ценни за мен с това, което ми разказват!
Те са като древна книга, която трябва да отворя и прочета!
Да си гледа модата и рецептите, не и давам напътствия там, не съм в крак
Но и тя да не ме учи там, където нищо не разбира!
А съм им задължен! Те , монетите, ме направиха изследовател и както каза един американец- изобретател!

Мъжът ти, чрез гълъбите, постига успех в друга, любима за него област ! Сигурен съм, че е така!


Всичко най- добро, Венета!

Благодаря ти, Лео!
"Близките обикновено не разбират хобитата на хората около тях? " Право в десетката!
Съпругът ми наистина има това хоби и наистина понякога е много досадно за мене. Отнема цялото му свободно време, струва нерви и пари.
Чистене, метене, дезинфекциране, хранене, поене, обгрижване на малките гълъбчета. И постоянните досадни за мене телефонни разговори с гълъбари с часове - понякога за една гълъбова опашка. И постоянните гости у дома ей тъй, от нищото - дошли от Сандански или от Карнобат само да видят един гълъб. И нескончаемите скитания от пазар на пазар, от гости на гости - без значение от километрите, времето, общите ни семейни планове.
Всъщност аз много обичам тези животинки. Често ми поверяват слабички или болни гълъбчета да се грижа за тях - и тогава те дори спят при мене:)))
И друго. Преди две години, докато бях в Хисаря, съпругът ми изведнъж решил да се освободи от това бреме - и продал всички гълъби накуп на един търговец. Направо ги подарил за 2000 лв. (а те струваха поне десетина пъти повече, пък и бяха връх на десетилетна селекция...). Когато си дойдох и видях празните гълъбарници с отворени врати, щях да припадна. Най-много се страхувах за него - ако в моята душа има такава тъга и празнота, какво ли става с него? Какво ли може да стане? Ами стана това, че след седмица-две в ступор се отръска и взе да пълни отново гълъбарниците. Само че купуваше - включително и попаднали му собствени гълъби, по 200-500 лв. единия:)))
Героят на този разказ е по-скоро обобщен образ на всички любители на гълъби, които съм познавала. Пък и не той е в центъра на изображение, нали?
Онзи американски крал наистина съществуваше... И случката, макар и стилизирана, в основата си е истинска.

Благодаря, че прочете и реагира, скъпи Лео! И че сподели - и показа, че отново си ме разбрал безпогрешно.

Бъди здрав - с бодър дух и свежи сили в това унило, дъждовно и студено време! Успешни и весели декемврийски дни!!

Вечното възраждане. Колкото и да е тъмно, колкото и да е страшно, колкото и да са жертвите двама да останат, ще продължат живота.
Напомни ми за Ноевия ковчег - от всеки вид по две - мъжки и женски.
Поздравления за лекотата, с която се лее разказът ти!
Благодаря!

Да, вечно обновяващият се живот.
Природата е велика в своята вечност, в способността да оцелява, да възкръсва от нищото и се връща в живота.
Не спирам да се учудвам на това тайнство!
Свекърва ми имаше разкошен храст клематис. След смъртта й свекър ми направо бе обсебен от това цвете - правеше му конструкции, привързваше го постоянно, поливаше го, обгрижваше го като дете. Когато почина, точно между двата гроба, не знам как и откъде, поникна същият вид клематис - лилавосин, четирилистен, като малки сини кръстчета в тъмнозелените ластуни, пълзящи по паметника. Е, засега аз се грижа за него, привързвам, поливам и пр., а след мене - май няма да има кой:)
Същото се получи с хлорофитумът на майка ми. Много го обичаше, имаше няколко саксии със зелен и шарен хлорофитум. Когато почина, цветето пожълтя и изсъхна въпреки нашите грижи. Много пъти се опитвах го завъдя отново - купувах го, подаряваха ми, крадях си от познати - не и не. Явно, в моята къща не му беше добре. А това лято в една саксия със сакъзче поникна от нищото... шарен хлорофитум. Не поникна - избуя за седмица-две. Извиних се на сакъзчето и го прехвърлих в друга саксия. А хлорофитумът прибрах при мене - на западен прозорец в спалнята. И всички са щастливи:))) Природа!
Благодаря, че се отби и прочете, Ваня, благодаря и за хубавия, жизнелюбив коментар! Понякога, като се позабавиш да се обадиш, ми става мъчно за тебе - навестявай ни по-често!
Честит Първи декември, мила приятелко!
Бъди здрава, вдъхновена и много щастлива!
Прегръдка!

Пожелавам ти да бъдеш победител във всичко, никога да не губиш вяра, да обичаш живота, да правиш добро и уверено да вървиш към целите си! Нека цялото щастие на този свят да бъде твое! Честит рожден ден! Надявам се днес да бъде началото на една нова, още по-вълнуваща глава от книгата на твоя живот, изпълнена с успехи и безброй усмивки! Обичам те:)))

Какви пожелания само! Благодаря ти, мила Или! Амин, дай боже!
Бъди и ти здрава и много весела, много щастлива в чудесните предколедни дни!
Прегръдка с обич, моя мила приятелко!
Благословена бъди с добротата и обичливостта си!

Не зная дата на рождения ти ден и затова закъснях с честитенето
Може ли да се опитам да отгатна годината, въпреки че за жена не е прието?
Според мен, последните две цифри са четни числа, но при деленето им се получава нечетно
Сумата им е едноцифрено число
И да не съм познал, грешката ще е малка?

Бъди щастлива!

Ех, и ти, Лео!
"Последните две цифри са четни"? Ти колко цифрена си представяш моята възраст?
Правя 70 - както казва Катя, не е юбилей, но е кръгла годишнина.
Партито, организирано и вдъхновено от щурите идеи на внучката, беше нещо, което не съм си и представяла, че може да ми се случи. Продължавам да се питам дали съм го заслужила, или е проекция на някакви бъдещи очаквания:)
Самата внучка ми подари голяма картина в рамка, изпълнена с непозната за мене технология (точка върху точка). Подаръците, изненадите, забавлението - всичко беше върхът.
Е, 70 години може и да не са повод за кой знае каква радост, но пък - живи сме, здрави сме, чувстваме се като на 35 ( такава диагноза ми постави един доктор наскоро като проблем) :)))
Сполай на Бога!
Благодаря ти, скъпи Лео, че си се сетил - учуди ме! Аз например за твоя рожден ден не се сетих, макар че беше пуснал и постинг... съжалявам!
Тази година не направих нарочен постинг- някак не ми остана време и вдъхновение :) И сега съм много заета. Започват "транжорските" ми дни:)
Желая ти светли Коледни празници и весела Нова година!
Поздрави!

Да посрещаш още много юбилеи!
Сбъркал съм със седем години, но с отрицателен знак!
Притеснявах се да не са в повече?
Признак на лош вкус, най- малкото, е да даваш повече години на жена, дори осъдително е! По- малко, може?
Отдъхнах си, че сам се напъхах в този капан!
Сега съм спокоен, но вече ще внимавам!

Хубави Новогодишни празници, Венета!

Благодаря ти, Лео, успокои ме! :) 62 - това е първото число, което ми хрумна да отговаря на твоите условия:)))
И не се упреквай в излишно любопитство - просто тук сме така: аватар до аватара. И всяка подробност в повече разваля представи!
Да сме здрави - за това се моля. Че светът е на решето, както обичаше да казва моята баба. Днес изпращаме един връстник - жена му почина здрава-права за 3 дни от Ковид, след шест месеца той намери една бургазлийка, купи си мотор, а наскоро и нова, луксозна кола. Точно в колата станало - получил инсулт, катастрофирал и убил и себе си, и жената. Съдба. Беше ни съсед по градинки, помагахме си, другаруваха с мъжа ми - додето Ковидът не промени всичко. От три години градинката му е в буренаци, сега и това...
Съжалявам за тъжното отклонение!
Бъди здрав, Лео!