КРЪСТОВИЩА, КРЪГОВО И ЗРЪНЦЕ МЕРУ

 

          Къщата ни, ставало е и друг път дума*, е на кръстопът: една главна улица, идваща от центъра и свършваща на юг, отвъд промишлената зона, се пресича с друга една – по-малка, но твърде функционална, с посока от запад на изток, от новите жилищни комплекси до старите гробища. Наричат гробищата стари, в смисъл, че има и нови, високо на един баир на североизток, един просторен гробищен парк, който, макар и на по-малко от петдесетина години, се заформя като най-големият и многолюден градски квартал.

          Да живееш на кръстопът, си е бонус отвсякъде. От сутрин до вечер край теб преминава градът – кой за работа, кой за развлечение, кой за погребение. Хващаш ритъма, усещаш пулсацията – на хората, на живота, на времето. Правиш си свои отметки – по дни и години, свои пресечки и кръстовки – на пет, на десет и петдесет чертички. Минаваш стоте, а рабошът не свършва, броеницата не спира да чатка.

           Помня свекър си – вече на 75 години, застанал кротко от вътрешната страна на желязната порта, чака, а в ръцете му – букет цветя. Чака час, два, свечерява се. Съпругът ми го пита:

          – Какво чакаш, татко?

          – Една булка. – кратко отвръща старецът.

          – Каква булка? – сепва се благоверният.

          – Е, такава те, щяла да ходи на гробища, нали мъжът й се спомина пролетес, та да съм й откъснел цветя – невъзмутимо обяснява свекърът.

          – Я да влизаш, ще ти дам една булка! – сопва се съпругът ми. – И той за гробища станал вече, а взел да ми причаква жените с цветя!

          – Че аз какво толкова? И да ти кажа ли, сине, ако не беше бялата коса, аз тъй, отвътре, дето се вика, на 25 години младеж се чувствам още.

          Тогава малко се бях ядосала – не толкова за откъснатите тайно от градината ми цветя, колкото за думите, които, без да искам, бях чула. Мъдрост, смиреност, достолепие – друг път! Вдетинил се бе старецът, ще берем срамове с него…

          Трябваше да минат петдесетина години, за да разбера, че и за мен кръгът се е превъртял, че и аз съм вече на двайсет и пет.

          Да, това с годините си е голям ребус, няма разгадаване. Плетеница пътеки неведоми, посипани с пясък и камъни – пясъкът все изтича, но камъкът си стои да маркира посоките. Броеница от светли и тъмни синци, и меру в края, в нов кръг по самсара.

          Не е за вярване, но в началото на моите кръгове стои петдесетгодишнината на баба. Била съм само на пет. Беряхме грозде. Едва дочаках да се приберем по тъмното и се шмугнах в градината. Бях решила да подаря на баба едно вълшебно цвете, което спираше дъха ми, мина ли покрай него: огромно, огнено, сякаш слънце огряло. Оказа се трудно – цветето беше поне два пъти по-високо от мене. Взех един кол и започнах да удрям – най-после падна. Още малко труд с ръце и крака – да го откъсна от стъблото – и го понесох. Беше по-голямо от главата ми – като пита слънчоглед, но алена - трепкаше с нежни листенца, грееше на месечината като огън. Подадох цветето на баба, а тя ахна, после заплака – от обич и благодарност. И от мъка сигурно – бях унищожила най-красивата й гергина, гордостта й, завистта на комшийките.

          Помня и петдесетгодишнината на мама. Самата аз на 25, бях оставила 5-годишния си син на село и бях отишла да се доучвам следдипломно в София. Майка ми, вдовица от десетина години, нямаше много радости в този живот, а за развлечения и дума не можеше да става. Може би затова така се вълнуваше за предстоящата другарска среща на юбилярите, месеци преди това я изживяваше, ту се решаваше, ту се отказваше да отиде – и ми пълнеше главата с това всеки път, когато си ходех да видя детето. Не я разбирах, ядосвах се. Лекции, изпити, квартири, несгоди, вечно пътуване насам-натам, пък вкъщи млад съпруг и малко дете – и вдетинената си майка ли да мисля?

           – Да даде Господ да дочакаш, да видиш! – кротко казваше мама.

          Е,  с майчината благословия дочаках и аз петдесетгодишнина. Нали е през декември, моят рожден ден често съвпадаше с коледното парти на колектива. Така и тогава, на юбилея. Помня, почерпих с бонбони, оставих по масите разни вкусотии, а колегите ми бяха спретнали сценка закачка, в която накрая ми връчваха синдикална награда. Включи се и шефът – поднесе ми цветя и подарък от всички, покани ме на танц. Пък нашият директор и  млад, и хубав – и шеф на място. Нещо ме притесни. Вярно, не бях свикнала – и никога не свикнах – на толкова внимание. Но имаше и друго. И когато танцът свърши, реших да си ходя. Всички ме разубеждаваха. Включи се и шефът – не приемаше отказ, не преставаше да пита защо и защо. И аз реших да действам радикално. Отговорих му тихо, на ухо, като някоя стара баба, нарочно самонаказвайки се:

          – Защото съм оставила вкъщи тенджера на котлона.

          Ами човекът направо онемя – и ме пусна. Изхвърчах с облекчение навън. Истината е, че от дълго време нещо се съпротивляваше в мен на новия кръг от години, все искаше да върне синците в удобните 40+. Добре, че следващият юбилей щеше да бъде чак след двайсет и пет, а дотогава...

          Впрочем оказа се не точно така – тръгнаха едни годишнини, все по петдесет. Ето и днес – петдесет години, откак ме доведе моят съпруг в тази къща на кръстопът. Което ме подсеща, че е крайно време да почнем да подготвяме петдесетгодишнина и от сватбата.

          А синът преди дни направи 49. Внучката, и тя едва от седмица на 6, смята, смята и пита:

          – Тати, тати, значи ти скоро ще станеш на петдесет?

          – Живот и здраве, почвам ги, дъще.

          – А колко са петдесет?

          – Колко ли? Колкото десет Викита като тебе.

          – Еха… И сигурно колкото още сто баби.

          Право е детето. Аз и самата си мисля: толкова юбилеи все по петдесет, по най-груби сметки човек трябва да се чувства най-малко на двеста. Или поне на сто.

           Но пък… защо не да си остане на петдесет – ако правилно влезе в кръговото. Или само на двайсет и пет – ако реши да мине на червено през кръстовището, като любимия ми свекър, изповядал непристойното: „Аз, отвътре, дето се вика, на 25 години младеж се чувствам още“.

           – Бабо, бабо, обещай ми, че когато аз стана на петдесет, ти няма да си още звездичка на небето! Обещай!

          Хващам се, че обещавам. Колко му е, още едно кръстовище, още една чертичка на рабоша – и за късмет едно зрънце меру…


        


* https://donchevav.blog.bg/poezia/2016/05/21/mejdu-dve-vrati.1452862

Лек, приятен за четене и с мъдрост в него! Поздравления!

Благодаря ти, Оги!
Желая ти здрави, весели, ползотворни дни!
Поздрави!

Така е, докато не ги стигнем, не знаем. И аз не съм в първата си младост, но защо ли, някак си, не се чувствам остаряла. Още мога да си спретна цял куп лудории и приключения :)

Добро утро, Земела!

Да, права си, когато ги стигнем, ги разбираме. Само дето сме се завъртели в друг, само наш кръг - по-нависоко и по-нашироко, прибавяйки още една намотка в безкрайната спирала на живота.
Има един разказ на Радичков - "Нежната спирала". Природното, човешкото, космическото в него са вплетени в една такава жизнелюбива философия, която ми е много на сърце:)
Вярвам в спираловидния характер на еволюцията - "от същото, но едно стъпало по-високо":))) Виж структурата на ДНК - или пък траекториите на небесните тела:)
Такива едни мисли са ме подхванали на ранина, сигурно заради многото принудително бездейни празнични дни. А идват и още:)))
Весели пролетни дни, с повече лудории и приключения! Завиждам ти за тях!
Аз, да си призная, никога не съм си падала по лудории, не съм сигурна, че и приключения съм обичала. Което не ми пречи от мноооого дълго време вече да се чувствам на 25. Деменция сигурно, какво друго?
Но изляза ли на градинката, чуя ли косовете на жицата и славеите в джанките по канала, видя ли как около мене всичко цъфти и се нежи на слънцето, усетя ли как изпод ръцете ми никне живот, разперва листенца, извисява стъбълце - усещам душата си млада, съзидателна, благодарна - благословена.
Друга младост не ми е нужна - сполай на Бога, само здраве и мир да е!
Прегръщам те с обич, Земела!
Благословена си с дарба - не я загърбвай, пиши! Знаеш, чакаме с нетърпение!:)))
Прегръдка!

Майсторски разказано обхващащо голям период от време още от създаването на фамилната къща чак до днешни дни а събрано в този интересен разказ.И се усеща колко много още има за разказване...цяла вселена от преживявания, емоции, случки!И сякаш и с хората ,че и със самите нас е така - опознаваш,опознаваш а остава още толкова много за разбиране, осъзнаване... непознато.Благодаря мила Вени за чудесния и много искрено предаден разказ.С пожелание за здраве,щастие и успех във всичко за рождения ден на сина ти.Светли Великденски празници! Прегръдки!

Благодаря ти, мила Еми!
Прегръдка!

Благодаря ти, мила Еми!
Много си права, това е разказ за хора, които сме познавали, но по-скоро за нас - и за непознатото, неподвластното на разума и на годините.
Искаше ми се всичко да минава като на филмова лента - бързо, ярко, в откъслечни кадри - и всеки да намери по нещо за себе си, своите пътеки през живота, кръстовища, кръгови, тупици, изходи - като в живия живот. За себе си и за евентуални съмишленици, любители на трансцендентното, оставям размишленията около пъстрата броеница на дните, отмятаща кръговете на човешкия живот, и онова тайнствено тъмно мънисто меру, бележещо всяко ново начало, всеки край, всяко прераждане, силата на самсара.
Благодаря за хубавите пожелания! У нас всички са априлски стрелци от една декада - синът, внучката и накрая съпругът. Трима овни в семейството - и повече, ако броим свекървата и големия брат на мъжа ми, които не са вече сред живите. Питай ме как се живее с трима овни! Добре, че сме двете със снахата - тя е близнак: умее да балансира - и така, и така. Аз пък - в другата крайност - като всеки стрелец целя право в рогата и винаги съм в десетката:)))
Светли Великденски празници!
Напомни ми една народна песен: "Хубав ден - Великден, още по-хубав - Гергьовден!".
Весели пролетни празници, мила Еми!
Прегръдка!

Хубав разказ в твой стил... Много години си преживяла смислено, благотворно... Пожелавам ти още много!...

Благодаря, Марине!
Радва ме такава една оценка - всекиго би зарадвала. Някакъв антикомплимент, който обаче действа по хегелиански успокояващо, диалектично. Често количеството ражда качество - поне аз на това се надявам:)))
А иначе не съм съвсем съгласна с тебе за годините - това, че съм разказала в различни глаголни времена:) за петдесетгодишнините на пет поколения от рода ми, не ме прави на 250 години, нали? Нито дори на 125:)))
Особено рамкирано от ведическо знание и отпратки към самсара:)))
Впрочем усещането за натрупване на годините не ме е притеснявало никога - особено сега, с идването на лятото, кондицията ми се бетонира:)))
Весели, бодряшки пролетни дни, Марине! Здраве и вдъхновение!
Поздрави!

Поздравления за прекрасния разказ!
Върна и мен в миналото, ретроспекция един вид!
Възрастните мъже са с младежко сърце и дух Както се казва, меракът умира последен!
Дядо ми, по линия на майка ми, беше голям шегаджия! В компания се занасяше и с жени на средна възраст? Всички се смееха, знаеха, ме е майтап, но майка ми се вбесяваше! Беше строг човек, на реда и считаше, че излага и двамата! Бях в гимназията, казвах и, че е несериозно После , насаме , го скастряше, че я излага!
И други разбраха и й казваха , да не му се кара, той е живецът на компанията, на него се крепи тя!
Като се върнал от пленство, както го наричаше и 10 години войниклък, кметът го назначил в горското , докато се устрои! За около две години Та минаваше за ветеран там
Устроиха му тържество за 80 годишнината, писаха и във вестника! Коментарът на дядо ми - Голям майтап беше! Не се и съмнявах!
Дядото на жена ми беше душа- човек Беше над деветдесет години, не виждаше и трудно чуваше
Ние бяхме младоженци, на празник бяхме канени на гости при родителите на жена ми .Гледахме телевизия.Някакви танцьорки даваха, нетипично разголени, по телевизията Изведнъж виждам тъста, усмихнат, да ми прави знак да погледна настрани Дядото вперил очи в екрана и не мърда
А тъстът ми шушне- не можел да вижда?
И последно
При нас също се отбелязваха 50 години
След като почнах работа, за да намалят персонала спряха приемът на нови кадри! Така, че доста години бях най- младият сред мъжете! В секцията празнувахме юбилеите Питаха ме как се чувствам на 50? Честно казано- терсене
Но казах, че вече съм от другата страна Какво съм искал да кажа? Ами, че досега съм се изкачвал, вече слизам! Последваха ръкопляскания! И - Ах, този Джани!

В дирекцията секретарката ме попита за повода!
И невярващо каза- И ти ли? Кога стана това?

Всичко най- добро, Венета!

Здравей, Лео!
Благодаря ти за чудесния отзив - и за спомените! Убедила съм се, че с тебе се разбираме и от две думи - но толкова по-хубаво е да прочетеш такъв напоителен, прочувствен разказ, съзвучен с твоя.
Това за възрастните мъже вече го знам. Моят свекър умираше да бъде фамилиарен и с трите си свати - просто не можеше да се държи прилично. А те и трите бяха много сериозни, достолепни жени:) Сърдеха му се, а той докрай вярваше, че това е част от уважението, което им дължи:)))
Съпругът ми - и той вече мъж на възраст, продължава с грижата за външния вид. Не че аз съм се запуснала, но той - в очите на моята фризьорка и нейните клиентки например - продължава да буди възхищение.Тренира, подбира дрехите си, умее да си почива и освежава, да се забавлява. Аз съм обратното - все бързам нанякъде, все времето не ми достига. Добре, че идва лято - няма по-добро място за релакс от любимото море.
Щастлив си, че го имаш за цяла година. И аз бих могла - но през зимата и пролетта ми е много студено:))) Иначе децата и сега са в Несебър - работят оттам:)))
Впрочем всичко е до здраве - здрав ли си, идва ти желание за всичко, едно нещо да те заболи - край:))) Затова - да се молим за здраве и за спокойни дни... другото са екстри:)
Бъди здрав и много щастлив, Лео!
Успешни и весели пролетни дни!
Поздрави!

Интересен разказ. Една мъдра равносметка на миналото, настоящето и този постоянен кръговрат на живота.
Не е вярно, че хората спират да преследват мечти, защото остаряват, остаряват, защото спират да преследват мечти.
Хареса ми.

Благодаря ти, Кате!
Не знам доколко е мъдра равносметка, но е наистина усещане за една луда въртележка, едно бясно виенско колело - нагоре-надору, нагоре-надолу, напред-назад и пак, от есен през зима до пролет и лято и пак зима, и пак лято, годишнина, втора, трета, петдесетгодишнина - на баба ти, майка ти, доде се усетиш - и твоята; и виж, че и детето ти гони четирийсетте, и внучката я тресе пубертет, а в теб, напук на всичко, усещаш едни такива младежки пориви, някакъв тийнейджърски бунт, който те връща все по-далеч към началото - до вдетиняване.
Нещо такова - кръгово като кръговрата в природата, спирално като пътя на ДНК молекулата от майка към син и от баба към внук. Безкрайност в един човешки живот.
Мила Кате, знаеш ли, че щъркелите вече измътиха? Днес мъжът ми обърна внимание, че вече не лежат в гнездото, а постоянно прелитат и носят храна. Ти си добре, че си имаш море цяла година. А аз чакам точно този щъркелов знак. Щом видя малките главички да стърчаг от гнездото, време е. И всичко в любовта ни с Несебър и морето започва отначало!
Прегръдка, мила Кате!
Весела пролет и щастливо лято за теб!

Май и нашите щъркели имат яйца. Много са на високо и само предполагам, защото женската е постоянно в гнездото. Имаме и още нови щъркели. Вчера като отивах на работа един се разхождаше междублоковите пространства. Това ме зарадва, но и малко се притесних за него, защото не всички хора са добронамерени.
И аз чакам с нетърпение лятото. После ще се хвалим кой е с по-голям тен.:))
Весела пролет и щастливо лято за теб, мила Вени!

Здравей, Кате!
Със сигурност имат яйца и може би вече са ги излюпили - вече е месец май!
За тена засега се грижи моята градинка - подготовка с пълна пара! Още седмица-две - и здравей, морско лято:)))
Прегръдка, Кате! Весели майски празници!

Казваше се Радолина. Те животните разбират света по различен начин :)

Добре дошъл отново, Радослав!
Беше хубаво с твоята музика! Дано поостанеш:)
Ето и сега - кой друг, ако не ти, ще обърне внимание на упоително носталгичната "Суранайка".
Нашата магарица пък наричахме Мара. Не знам колко живеят магаретата, но милата Мара играеше с мене като дете, после, след години, возеше в каручката и моя син. Наистина много умно животно - самото то един цял свят - достъпен донякъде сякаш само за нас, децата, и за моя дядо. Семейство, работа, грижи - бях забравила за Мара, а когато се сетих, вече я нямаше. Дядо никога не отвори уста да ми каже какво е станало с нея...
Благодаря още веднъж!
Желая ти здраве, късмет и много красиви изживявания с музиката!
Поздрави, Радослав!