НЕ СТАНАЛО

          Това, което чакахме от години и което все не ставаше, вече бе факт. Нашите недолюбвани от всички, странни съседи, си отиваха. И не полицията имаше заслуга – не, две години полицаите все ни уверяваха, че ги следят, че им подготвят обвинение – веднъж в употреба и разпространение на наркотици, друг път в кражба, трети път в хулиганство и нарушаване на обществения ред, все ни призоваваха към търпение, че до седмица-две ще ги закопчаят. Не, не полицията свърши това благородно дело. Нито пък съвестните граждани, организирали подписки за изселване на нежеланите и нетърпими субекти – такива май нямаше и една за срам на нашия квартал. Нито хазаинът – за него къщата беше за събаряне, да живеят, колкото издържат.  

          Стана благодарение на самите тях, нередовните съседи. И както впрочем бе го предсказал и собственикът на къщата – от невъзможност повече да се живее там. Бяха изпочупили всичко, което може да се счупи, другото довършиха кучетата. Което остана – насякоха го и го изгориха през зимата да се топлят. Нямаха баня, защото от постоянните течове подът прогни – и се продъни. Нямаха топла вода, защото продадоха бойлера, както сами се хвалеха, за две кутии цигари и няколко бири. Нямаха и студена, откак в големия студ и водомерът, и тръбите замръзнаха и се напукаха. Накрая нямаха и тоалетна, защото запушиха канала с всички възможни натрупани отпадъци – човешки и животински. Двата питбула гладуваха и заплашваха да скъсат синджирите, с които бяха завързани за леглата, малката чихуахуа не спираше да лае жаловито, дузината котки непрекъснато бягаха и зареждаха с бълхи иначе чистия квартал.

          С две думи – стана това, което всички искахме, но вече бяхме изгубили надежда да стане. Съседите се изнасяха!

          Два-три дни в къщата отсреща имаше някаква подозрителна суетня, влизаха хора, изнасяха някакви вързопи и чували, вкарваха ги в кола… После спряхме да чуваме кучетата. И ето че една привечер някой ни повика през оградата. Бяха и тримата – майката, дъщеричката петокласничка и синът наркоман. В първия момент се сепнахме – аз със сигурност, после разбрах, че и съпругът ми също. Имаше нещо призрачно в тях на фона на залязващото слънце – и тримата болезнено слаби, като скелети, особено майката, и тримата със занемарени, дълги, някак червени от залеза коси, с блеснали, трескави очи. Последното, оказа се, било от сълзи. Като ни видя, майката се разтърси в плач и протегна към мене ръце през оградата. Момчето прегърна мъжа ми, момиченцето хлипаше, обхванало коленете на батко си. Много им било мъчно за нас. Как щели да ни забравят? Побързахме да ги успокоим, че са само през един квартал от нас, на половин час пеша. Майката се усети:

           – Нали знаеш, потрябваме ли ти за нещо, звънкай. И тримата ще дойдем, няма да ви оставим сами да се мъчите. За копан, за варосване на дръвчета, за нещо тежко да пренесете – само звънкате и готово.

           Разбира се, обещахме. Не че толкова бяха ни помагали, напротив, все си намираха някакво извинение, но пък – човещина. В такъв момент…

          Тръгнаха си разплакани. Изпратихме ги с шише ракия, някое и друго яйце, пакет кайма – производители сме, не ни се свиди от храната… Пък и честно – беше ни мъчно, хора сме все пак, свикнали си бяхме и с лошото, и с доброто. Пък и то… май лошо не бяхме видели от тях, лошото те сами си го правеха на себе си.

          Късно вечерта, като погледнах по навик към съседската къща, видях, че малкото прозорче на банята свети. Странно – нали няма никой? Едва ли е крадец – в тия зловония и руини човек доброволно не би искал да влезе. Значи някой от тях се е върнал? Сърцето ми трепна в надежда. Тогава усетих колко ми липсваха.

          През нощта съпругът ми също забелязал прозорчето. И на него му станало мъчно. И започнахме така – дойде ли вечер, поглеждаме към съседската къща – свети ли малкото прозорче на банята, значи все още има надежда някой да се върне, да го угаси.

          Сядаме двамата и си говорим какъв хубав ден беше, когато ядохме залените с кафе бонбони за рождения ден на Зара, как се радвахме на персиеца Пърси, на бялата котка Бела и на Маца, колко весело беше край надуваемия басейн, купен с парите от единствената заплата на Станислав… Бяхме се привързали … може би Стокхолмски синдром, знае ли човек… Но определено ни беше скучно – и празно, и тъжно без комшиите.

          А малкото прозорче все така продължаваше да свети.

          После се върна Маца. Беше изпосталяла – едва я познахме. Но беше тя, котката на комшиите. Зарадвахме й се като на човек. Започнахме да я храним така, че май и тя се слиса. А лампата в съседското прозорче все така светеше.

          До тази вечер. Когато чух оня познат звънък момичешки глас, не повярвах. Но веднага след това като изпод земята се разнесе буботене – е, това гласище вече не можех да сбъркам, аз и насън се стрясках от него. Тембърът на съседското момче, бивш наркоман. Беше останал инвалид от дишане на лепило и гласът му беше един такъв дрезгав, направо страшен. А когато пък го хващаха тиковете…

          Не мислех за това, нещо в мене ликуваше. Оказа се, че съпругът ми вече е там, до оградата.

          – Не стана! – разказваше майката. – Искахме, ама не стана. Не можем да живеем на друго място. Хем апартамент обзаведен, пералнята ти пералня, и хладилник, и телевизор, и топла вода. Но не става. Комшиите лоши. Веднъж Стани попрекали с бирата и нали го знаеш – вика, вика, пък гласът му лош, събраха се всички от входа. Щяха да звънят в полицията, ама аз го изведох навън и два часа го развеждах по улиците, да изтрезнее. И пак ни намериха кусури – кучетата лаели, чували се из целия блок. Викаха полиция, чувах, взели да правят подписка. Не става. Никъде другаде не става. Само тука, при вас.

          Спогледахме се с моя мъж – да се смееш ли, да плачеш ли? Е, как за плач, за смях и за радост е работата, как иначе!

          – Жено, я върви направи една баница, че хората сигурно идват гладни. А аз ще токна малко ракийка, ей тъй, за добре дошли!


                               


            
            

По човешки топло и обичливо!

Благодаря ти, Земела!
Весело посрещане на пролетта!
Прегръдка!

мила Вени.Особен типаж са описаните от теб герои.Знам ,че има такива хора но не познавам лично .Усещат се противоречивите ви чувства към тях.От една страна безотговорни хора дори и по отношение грижата за себе си а то друга - хора със свои емоции,предпочитания..Почти невероятно звучи ,че са си намерили друго жилище и също толкова невероятно ми изглежда тяхното завръщане на това порутено място .За мен е интересно дали след като са направили избора да се върнат(някаква степен на емоционална привързаност) ,ще променят отношението си към него като родно и близко.За съжаление в повечето случаи ние хората се променяме чрез натиск - външен или от вътре чрез осъзнаване на такава необходимост.Хубава история предизвикваща размисли.Благодаря мила Вени!Хубави мартенски дни.

Мила Еми, благодаря ти за тия разсъждения - и за разбирането ти. Получих няколко съобщения на "лични" - повечето познати ме упрекват в принизяване до маргиналите, което хора като нас не трябвало да допускат. Не мисля, че онова, което имам като образование, възпитание, статус в обществото, ще пострадат от няколко разменени думи през оградата, от няколко торбички храна и пр.
Но си права - особени чешити са. Не им пука за нищо - гледат те и не мигват, когато ги упрекваш, че са унищожили, примерно, чужда собственост, или ги съветваш как да си почистят поне пред къщата, че е на главна улица:) И едва ли ще се променят. Те са хора, които три месеца заедно с животните си са живели в шахтата на един повреден асансьор - представяш ли си? Живеят за мига - нали и ние към това се стремим:))). Е, те са го постигнали - и в техния миг няма нищо материално. Много са жизнерадостни, обичливи един към друг - и някак си са прехвърлили тези чувства и върху нас. Но и ние усетихме малко привързаност към тях. Как да ти обясня - те са различни от другите хора, чужди са на злоба, завист, лицемерие. Чисти хора, макар и бивши наркомани. Българи, майката има средно образование, баща й и до днес е кмет на едно село в общината. Мъжът й е бил един от първите успели бизнесмени - но се забърква с наркотиците, лежи в затвора - и всичко тръгва назад.
И аз се учудих, че са си намерили друго жилище. От близо година комшийката работи като санитарка в едно от най-тежките отделения на болницата - интензивното. Задържа се - харесва й, обича да говори за тежките случаи, чувства се явно значима. Пък и възнаграждението не е без значение.Често я ползват и като болногледачка. Апартаментът, в който са се преместили, е на дъщерята на една починала нейна пациентка. Наследничката може и да е съжалила после, като е видяла как се отнасят с имуществото - и да ги е изгонила. Не знам.
Та така - уж се бяха преместили, но не стана:)))
Прегръдка, мила Еми!
Весели мартенски дни!

Хубав разказ... Животът ти поднася теми, проблеми, герои... Такива са част от героите на нашето славно, благодатно време!...
Спокойни, шарени дни!... :)

Благодаря, Марине!
Абсолютно си прав - сюжети да търсиш в нашето ежедневие. Такива, че всяко лирическо вдъхновение секва. И ставаш брат на Кардашев:
"Бъдащето е неизвестно никому: може би то да пази в тайните си крила за полети на възвишената поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата.

Нека бъде сатирата!"
Поздрави, Марине!
Здраве, късмет, пролетни вдъхновения!

Занимавах се с блогов екземпляр от тази шантава категория и току- що видях постинга ти!

Да, шарен свят! Вие сте реагирали по човешки, с разбиране!
Но, други , при това близки роднини, бил съм свидетел, са реагирали в подобен случай безмилостно!
Човек наистина привиква и на добро, и на зло! И да работи, и да мързелува!
Служебно имах много работа и не усещах как лети времето Изведнъж отрязаха всичко Случи се и инцидент Дадох обет, дойде ли ми времето за пенсиониране, стоя два, максимум три месеца и нито ден повече
Намирах си работа, но не ме устройваше този ритъм А и знам ли, каква изненада може да ми поднесе някой парашутист?
Та, така и направих!
Извика ме директорът Човешки, каза, никой не ме гони, мога да остана, докогато искам! И други неща изтъкна, че ще получавам, заради тавана , поне три пъти по- малко!
Но аз бях свикнал да решавам проблеми, да съм в движение, лаборантската рутинна работа, която вършех, не ми доставяше удоволствие ! А бях дал и обет!
Благодарих, но документите си казах, че няма да оттегля!

Та и вие! Колкото и да са неприятни съседите, свикнали сте с тях! Те са станали част от ежедневието ви! И когато излизат , появява се празнина в него, която не можете да запълните!
Нормално, както се помъчих с дългия пример по- горе, да го разясня и на мен самия!

Хубав ден , Венета!

Здравей, Лео! Благодаря ти за този коментар - всичко си разбрал, а и нещата от живота явно с теб възприемаме по сходен начин.
Напълно те разбирам с този пример с пенсионирането. Има моменти, в които човек избира пасивността вместо компромиса. И при мене беше подобно, макар и по друга причина: прегаряне. Бях свикнала да чувам, че само аз съм можела да свърша възложената работа, но в последно време това се изроди в нещо, която ме нараняваше: "Ама ти още ли не си я свършила, какво чакаш, знаеш, че най-добре ще се справиш, ние не можем..." с последвалото: "Благодаря, господин директор, справихме се, можехме и без нея, ама тя, нали знаете, не можа да трае, все тя и тя... Но всички се постарахме."
Ненавиждам некомпетентността и кухото самочувствие. В същото време бих умряла, но не бих се скарала с колегите си, под достойнството ми е да коментирам каквото и да било по тази тема. При това всичко тогава беше за жълти стотинки, с по две-три извънкласни занимания в извънработно време - естествено безплатни и за учениците, и за нас:))) Жестока експлоатация и несправедливост. И - напуснах. В най-неподходящото време - в началото на септември, в годината на дипломиране на моите дванайсетокласници, които водех от осем години. Възползвах се от тогавашното ранно пенсиониране за учители. И имах добър директор - позволи ми да си избера най-добрия заместник, да му изтече предизвестието - и готово! Благодаря и на двамата от сърце. А аз се почувствах на 25! (имам постинг със същото заглавие от октомври 2015 година) :)))
Та те разбирам за нежеланието да работиш при променени, неудовлетворяващи те условия.
А ти и за празнината си прав. Знаеш ли, следващата къща на нашата улица също бе купена след смъртта на прекрасната ни съседка кака Атанаска, Бог да я прости. Порядъчни хора - младо семейство и родителите на момчето. Но се оградиха с два метра зид. Крият се, при среща мълчат. Помолихме младия за дребна услуга - времето му било пари:) Те не биха ни липсвали:)))
Весели мартенски дни, Лео!

Радостта от пролетта винаги е в състояние да облекчи всички грижи и тегоби!
Нека светлината и творческият дух винаги живеят в теб!

Благодаря, че обърна внимание, скъпи Оги!
Щом щъркелите са вече тук, всичко е наред. А вчера направих първата пролетна супичка от лапад - с много сирене и прясно мляко. Хванахме се за зелено - няма страшно:)
Аз и на съседите набрах - и им притурих няколко яйчица ей тъй, за идея, че не съм сигурна дали знаят как да сготвят такъв зеленчук.
Здраве, бодър дух, творчески вдъхновения в идващите прекрасни топли дни!
Поздрави, Оги!