СТАРАТА   ТУХЛАРНА

 

        Тухларна всъщност няма. И никога не е имало. Един тухлен комин стърчи, сякаш забучен в земята, самотен и призрачен, свърталище на прилепи и кукумявки, и напомня за едно друго, отминало време.

        Стари хора от селото си спомняха как, като се заправило ТКЗС-то, изведнъж се оказало, че всичко плаче за строителство – от свинарници, овчарници и обори за събраните накуп коне и крави, до стопански кухни, кантари, гаражи, сервизи, силози, навеси, сгради за новата власт – всичко. Хората луднали и по нови къщи. Разбираемо било, не се почва нов живот в изгнилата дървения от дядово време.

        Зидали по нов начин, не с кирпич и със слама, а с тухли – прясно изпечени, топлички още, зачервени такива едни, весели, сякаш тръпни от очакване. Били евтини – всичко по онова време било за без пари – нали хората направили най-важното – експроприирали богатствата на народните изедници.

      

                

        Хубаво, но тухлите не достигали. Направили под село, на южния склон на Дългата могила, дето била най-глинестата част от къра, малка тухларна от ръчно скована преса и чугунена пещ. Пещта работела денонощно и стигнала до 200 тухли на ден. Но трябвали десет и сто пъти повече. От време на време докарвали с камион тухли от Полски Тръмбеш. Не било близо, но нямало как – там имало голямо керамично предприятие, иззето от съдени и убити от Народния съд фабриканти. Други големи тухларни наоколо нямало.

        Тогава селската ОФ-управа решила: ще строи собствена тухлена фабрика. Избрали и мястото – хем до главния път, хем на нива, на която нищо друго освен слаб тютюн не виреело – била от няколко слоя непропусклива, жилава глина. Извикали майстори от Търново, чертали, кроили – и започнали. Докарали гладки, мънички тухли, изпечени, здрави и лъскави. Вкопали в земята широк фундамент, многоъгълен в основата, конусовиден нагоре. Изградили над него здрав цокъл, цилиндричен, широк, с нарочен дълбок сутерен. Осем метра нагоре от цокъла започвал същинският ствол на комина. Висок 30 метра, с идеалната форма на пресечен конус от двойно закалени полутухли, с изолация и облицовка, както си следва, опасан с колани и пръстени, с куки и фитинги, обърнати навън, и със стълби и конзоли по цялата повърхност отвътре – бил нещо невиждано дотогава. Хората минавали и се кръстели от радост и гордост – и отминавали със светла надежда в сърцата.

           

                 

        Но до тухларна строителите не стигнали – оказало се, че нещо не било доизчислено: под тънките слоеве глина, десетки метри надолу, имало пясък. Че и мидички някакви, и бели, завити черупки на рачета. Неслучайно старите хора разправяли, че някога тук било дъно на море, а по скалите над пещерата Малкая и досега личали следи от халки за лодки и кораби – такива, като по скалите в Провадия.

        Да карат глина от 50 км. за ония години не било рентабилно. Изоставили тухларната. Засели полето наоколо вместо с тютюн с рапица, царевица и фий. Редували ги всяка година – и нивите станали едни от най-плодородните в землището – топли, отцедливи и леки.

        А коминът останал. Три пъти искали да го събарят. Изчислявали, мерели, отцепвали мястото, зареждали взрив в няколко точки, единия път даже селото евакуирали, нищо, че било на два километра, предизвиквали контролирана експлозия – и все безуспешно. Накрая качили алпинисти отгоре на цева. Но работата била непосилна – цяла седмица висели двете момчета, успели само да нащърбят главата на горделивия великан. Свалили ги. Свили рамене: да стои, на кого пречи – оградили го с мрежа с бодлива тел и го забравили.

     

        Случвало се е оттогава да мине лека кола на път за Шипково или Троян, да слязат хората и дълго да зяпат нагоре – какво е това чудо невиждано от земята да излиза комин. Малко зловещото, нащърбено съоръжение респектира, стъписва с онази алогичност, от която започват приказките, извират преданията.

        Само два ястреба кокошкари не се плашат от сивия великан. Гордо кацат – ту единия, ту другия, ту и двата едновременно, на поизронения му ръб и внимателно разглеждат притихналия кър. Всяка година се завръщат неизменно все същите, свиват гнездо в клоните на кривите сливи до пътя, мътят малки, пращат ги кой знае къде, а те остават – по-стари, по-мъдри, повече видели и преживели.

        Под тях, додето ти око види, жълтее морето от рапица. Жадни стръкчета пият вода направо от висинето и се нежат на слънцето. Няма зайчи пътеки през тях, няма изгризано от буболечки. Свято място, дето човешката намеса е ударила явно на камък.

        Само някога сутрин, на ранина, избуялите туфи трева край комина се събуждат полегнали. Кой и какво ги отъпква среднощ, никой не знае. В такива нощи казват, са виждали, от комина сред златни искрици, да се процежда на лунната светлина сребърен дим, да чертае по черното на небето свои си знаци и да завива на запад, все към селото.

аз бих написала.Коминът, сякаш..''стърчеше в небето''..


многоо, ти е мъчно, за ''колективният ''дух'', ли..или, за теб, самата!

откога, се каня да напиша, имам много Теми, в главата а си..)
за ''колективизацията''..
как, ли дядо , е преживял, тази колективизация, след като ,са му
отнели цялото Богатство, и хляба за 6те му деца..300 Хектара...?
та , той, се връща Капитан, от П вата Балканска..

не мога да си го представя, да отиде, д а бачка, в ТКЗС то..

мила ми венето, има два вида хора: роби и свободни...
Светът, се ''гради'' от свободните...

хубав ден, ти желая , и здраве..

Със сигурност не съм добър разказвач, Юлия, щом не съм съумяла да изградя от старата тухларна оная алегория, която ми се искаше... Защото и моят дядо, "кулакът с рунтавия врат", както го наричали новите:), не дал доброволно имота си.
Благодаря ти!
Поздрави с пожелание за здраве и хубави пролетни дни!

На мен пък разказът ти ми хареса! Разни хора, разни идеали! В това е и майсторлъкът, в нещо приемано от мнозинството като даденост едва ли не, да съзреш завръзката за хубав разказ!
Той ме върна в детството, при приказките на баба и дядо, как от глината на тепето, правели тухли и на мястото му построили къщата! Всичките тухли били тяхно производство!?

Юлия има оригинални идеи! Сега проумях, как е построен Колизеят!? Строили са го патрициите, под надзора на робите и гладиаторите!
Хубави, следпразнични дни!

Завръзката, интригата, фабулата... Важни неща за един разказ.
Общо взето не се замислям - надявам се на някакво вътрешно мерило - да ми подсказва.
Говорили сме с тебе, разказвала съм ти за съдбата на баща ми - един голям негов портрет все още, 52 години след смъртта му, виси в кабинета на главния счетоводител. Не го допускаха да запише висше образование, независимо от отличните си резултати всеки път на кандидатстудентските изпити. И когато все пак започна да учи, го отровиха с рицин в пастата за зъби - така, както ставаше тогава. Не можеха да го спрат иначе - беше на път да го изберат за председател на селищна система. Бяха страшни времена. Но хората и досега го помнят - и е толкова хубаво да усещам уважението им, прехвърлено върху нас, семейството.
Иначе ония години, поне тези около 70-те , които помня аз, бяха много специални, много романтични. Може би защото бяха годините на моето юношество.
Горе-долу такава романтика носи и този непотребен, неосъществен комин - добрите намерения, пориви, планове, градежи на онова време не попадат на здрава почва, песъчливите основи поддават - и градената 45 години тухларна се оказва невъзможна. Е, коминът останал - за парлама, както казваше дядо ми.
И все пак е едно време, с което е свързана младостта ми, скъпите спомени и видения, розовите планове и бляновете ... и е права Юлия - това минало е в мене. Не, не ме прави роб, надраснала съм го, но защо трябва да се отричам от него?

Благодаря ти за приятелското рамо, Лео, бъди здрав! Слънце, усмивки, успешни пролетни дни!

история,разказана по твоя уникален и увлекателен начин.Темата си е освен интересна,с дълбочина и сложна заради връзката с близкото ни минало.Личи си,според мен ,че си събрала доста специфична информация както за историята така и за строителството,начините на строеж...Правдиво и реално звучи да се е случило така.На мен ми въздейства точно по този начин - като истинна история и ти благодаря че "осветяваш"част от противоречивото ни и доста мъгляво минало поне според мен.Поздрави мила Вени!Прегръдки!Хубави априлски дни!

Благодаря ти, мила Еми!
Историята не е измислена, този комин "стърчи в небето" на километър и нещо на изток от родното ми село. По-точно стои като побит направо в пръстта, като изникнал от земята. Човек неволно се пита - ами какво има там, долу, под него, какво извежда нагоре?
Истината е, че не извежда нищо - ни пара, ни газове. Стърчи си така, забучен в земята, и подхранва местните предания. Защото годините му не са малко - сигурно към 80, за което и говори надписът по дължината му, иззидан с по-тъмни тухли: "ТПК "Подем". Името на нашата селска кооперация, създадена, мисля, още в началото на 1946г., след учредяване на ЦКС. Не си кривя душата - когато растяхме като сирачета и имахме нужда от много неща, неведнъж сме чувствали подкрепата на селкоопа с храна, дрехи и пари.
Противоречиво, мъгляво минало.
Може и така да се каже, мила Еми, ще бъде вярно. Като дете на онова време аз - честна съм - си го харесвах, особено в края на 70-те и през 80-те години. Бяхме се посъвзели от шока на загубата, майка работеше, аз се омъжих и също работех. Имах възможност да следвам, после специализация, предложиха ми аспирантура - все неща, които днес може би нямаше да мога да постигне - просто сега за това трябват пари. Имахме сигурна работа, хладилниците и спестовните ни книжки бяха пълни, сърцата ни - и те... Дойде 10-ти и всичко се изпразни. Имах две застраховки по за 25 хиляди лева - за сина. Бях плащала 15 години. 1996г. трябваше да излязат. Е, месеци преди да падне полицата им, направиха деноминацията. От едната, помня, взех около 2 лв - даже не 25:)))., другата не я и потърсих.
30 и кусур години демокрация - взехме да свикваме с промените... Аз не ламтя за екскурзии в чужбина, за екзотични дестинации и по-добро заплащане на черноработник. Другото съм си го имала и някога, имам го и сега - сполай на бога!
Само здраве да е - човек с всичко свиква. Гради своите въздушни кули, своите високи комини - и понякога забравя, че трябва да погледне надолу, в основата - да не зида на гнил фундамент, да не строи върху пясъчник. Да съгради своята малка тухларна в душата си и оттам, тухла по тухличка - да надгражда. За себе си и семейството си, за децата и внуците си, за обществото...
В това виждам смисъла... може и да греша.
Прегръдка, мила Еми!
Да е здрава и весела, успешна и късметлийска пролетта за теб!

Много добра си и в прозата!...
През онези години в моето родно село е имало тухларна. И всички семейства са си направили нови тухлени къщи!... Поддържаните къщи са здрави и днес, след 60 години... Половината от тях обаче са необитаеми и постепенно се рушат...

" Марина", на Рокко Граната, любимата ми песен, от ученическите години! Свъзвах я и с колежка на майка ми, със същото име .Къщата им беше срещу игрището Запомних я с тухлите, които пренасяне, при продължилия с години строеж

Убиха я при катастрофа, някъде около 35 Затова проронвам сълза и за нея, когато слушам песента!
Всичко най- добро, Венета!

Да, Марине, това е драмата на нашето време. С брат ми - реално той, аз най-вече с положителна емоция и подкрепа, реновирахме къщата на майка ми и баща ми. Стана приказка! Обичаме да се събираме там. Но отсреща, през пътя, стърчи изгърбеният скелет на бабината къща. Малко по-долу, на същата улица, е къщата на другите ми дядо и баба. В нея са се влюбили някакви язовци - и планините от пръст, които са изкопали под навеси и саи, че даже и вкъщи, по стаите, са непреодолими препятствия. Все не стигаме до тези, оставени на нас с доверие, къщи - нали си имаме и свои по градовете, че и на децата, и т.н. Рушат се. Няма кой да се върне. Няма и как да продадеш - и да загубиш мир от угризения. Днес по селата купуват само цигани за жълти стотинки. За ремонта на бащината къща сме дали досега около 20 000лв., а едва ли ще я продадем - с цялото обзавеждане, дворове, градини, герани и помпи, селскостопански постройки и инвентар, за повече от 4-5 хиляди лева. И това би било в най-добрия случай. По-вероятно е, докато чакаме добър купувач, в изоставената ни бащиния да се настанят безнаказано наркомани и просяци. Тъжно!
Благодаря ти за добрата оценка! Знаеш колко ми е важно поощрение точно от теб! И ти си много добър в прозата - особено в сатиричната. Приисква ми се някога да ти го напиша в коментар, но като се усетя, че разпознавам май там някой познат, че и приятел, се разкандърдисвам:))) Знам колко боли от сатиричното ти жило - усещала съм го:)
Но и знам също, че е голяма смелост - и самота. Имам спомен за Радой Ралин да седи все сам на маса в градината на вила Петрович в Хисаря и да разказва как всички му били обидени, даже сервитьорката:)))
Здрави и вдъхновени пролетни дни, Марине, бодрост, успех и късмет!
Поздрави!

"Само здраве да е - човек с всичко свиква. Гради своите въздушни кули, своите високи комини - и понякога забравя, че трябва да погледне надолу, в основата - да не зида на гнил фундамент, да не строи върху пясъчник. Да съгради своята малка тухларна в душата си и оттам, тухла по тухличка - да надгражда. За себе си и семейството си, за децата и внуците си, за обществото...
В това виждам смисъла... може и да греша."

Да!
Здраве, мир и любов в дома ти, Вени! Светлина на ума и безграничност на сърцето!

Ех, Лео! Благодаря ти! Кой не помни "Марина!" Беше любима песен на баща ми. Майка ми я мразеше - подозирам, че го ревнуваше от митичната италианска красавица!:) Не бе без значение и фактът, че я пееше със свои приятели - режат си сиренце от една голяма буца, която вездесъщият Мийо Събчов, сиренарят на кооперацията:))), домъкваше у дома, замезваха, отпиваха от онова неповторимо червено винце, което баща ми от няколко години правеше от гроздето на посаденото със собствените си ръце малко лозенце в края на селото... и щастието им беше пълно. Не и на майка - тя ненавиждаше тази песен, мислеше я за пиянска, оргийна и развратна точно по тази причина. И на мене, малката още, 3-4 годишна, но вече певица на сцена :))), забраняваше да я пея. Разрешаваше ми песни само от репертоара на Фонте, Мано и Жили. Това беше моята интерпретация на имената на Хари Белафонте, Луис Мариано, Бениамино Джили. Аз изпълнявах безпрекословно, но отрязвах категорично: "Че Пучини! ", преведено като "Не ща Пучини!" - по разбираеми само от мене причини на неблагозвучие:)))
Какви времена ... нямало чалга. Малко по-късно научих и изпълнявах с приятелка в дует всички песни на дует "Нанос". Помниш ли го - гръцки песни, български изпълнители?
Поздрав с друга невероятна песен от онова време (първите години на колективизацията) - "Блю канари" на Винсент Фиорино.

Благодаря ти за емоционалния резонанс и чудесните спомени - стоплят!
Светли следпразнични дни, Лео!
Хубав следобед!

Воистина Воскресе, мила Доре!

Благодаря ти за чудесните пожелания!
Здраве, сговор и много любов и в твоето семейство, успех и късмет на всички ви!
На земята мир, между човеците - благоволение! Светла седмица!

А за другото... за твоето "да" - благодаря ти специално! Понякога се съмнявам, обвинявам се в нарцизъм, в прекалено себевглеждане:)))

Прегръдка, Доре!
Слънчев април, по-слънчев май - усмихнати дни ти желая!

Национализация, колективизация, социалистическо строителство /макар и на комини в нищото/ ... реституция - на национализирани и колективизирани имоти от най-големите до най- малките.
Колелото се върти и събитията се повтарят...
Селата замряха/умряха/, започнати преди 75, 65, 60 години и завършени /или още не съвсем/ преди 30.
София - заветната цел на неуспели и недоучили, полузрели хора ...
Имам чувството, че България е "опитното поле" на лелеяната от много Европа.
Стоим в поза "разкрачен стоеж" повече от 50-60 години.
Става и по-лошо.
Неграмотни ученици стават неграмотни студенти, а след това "специалисти" със самочувствие до небесата.
Това са мои умозаключения, базирани на мои наблюдения.
Не ангажирам никого да ми вярва.

За разказа - хубаво, затрогващо написан.
Събуди носталгия и детски спомени у мен, но и по-горе написаните съждения.

Поздрави, Венетче!

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Да се помолим за България!

Воистина Воскресе, Кате!
Здраве и светли, благодатни дни!
Много верни и много тъжни думи... Винаги си виждала нещата по-едро, обобщено, сякаш от дистанция - възхищавам се на мъдростта ти.
Да, светът се върти в кръг. А ние - като кучето, сякаш не правим нищо друго, освен да си гоним опашката...
Национализация, колективизация, социалистическо строителство, после раздържавяване, реституция и засилване на частния сектор. Движение нагоре по стълбата, която води надолу... Объркване, демотивация, затъпение. Отчаяние, нихилизъм и злост. Оскотяване. Колко са стъпалата надолу до ада...
Завършила си без задължителния проблясък в края. И моите разсъждения звучат песимистично...
Имам щастието да живея в среда, където всичко кипи, бързо се променя, едрее, придобива форма на нещо смислено, голямо; общувам с хора, които знаят какво правят с живота си, хора учени, интелигентни, активни, позитивни, удовлетворени. Би трябвало да виждам светлината, да съм оптимист за бъдещето. А не съм. Сигурно остарявам - да, това е единственото сигурно нещо в случая:))
Благодаря ти, Кате - че ми се обади, че сподели тези тъжни, но много верни твои мисли.
Бъди много здрава, мила приятелко, радвай се на малките неща, които дават цвят и аромат на живота. А големите - дано за тях стигнат сили на децата ни да ги оправят. Ако не - на внуците със сигурност:)))
Прегръщам те! Светли и благословени дни ти желая!

Нека светлината на Неговото воскресение озари живота Ви! Много здраве и благополучие! Нека никога да не забравяме, че Господ ни е създал човеци и винаги да носим ЧОВЕШТИНАТА в себе си. Много задраве да си пожелаем и по -добри един към друг да бъдем и така да възкресим образа на Божия син! Бъди здрава, щастлива и благословена! Прегръщам те!

Благодаря, мила Или! Честито Възкресение Христово! Здраве, благополучие, добрини за тебе и семейството ти!
Прегръдка с обич и от мене!

Около нас няма цигани, вече и не минават, за да купуват това-онова...
Доста къщи бяха купени и в дворовете направиха фотоволтаични системи...
"Марина" е хубав спомен... :)
Спокойни, благодатни дни!...

Благодаря, Марине! Радвам се, че и на тебе тази песен за адашката ти харесва:)))
Да, и около нашия град има села, в които масово се купуват къщи от заможни българи и чужденци - там цигани почти няма. Но за съжаление моето село е вече така препълнено от мургави заселници от цяла Северна България, не без съдействието и на последните няколко кметове, че вече почти изцяло подменят две хилядното някога българско население там. На никого не му се връща в това "инфектирано" село , наследствените къщи пустеят, а читави българи или чужденци рядко се сбъркват да купуват.

Поздрав за тебе с една песен, с която през 1958г. друг мой любимец от детските дни - Доменико Модуньо, взема цели две "Грами" и си спечелва прозвището мистър Воларе. "Воларе, кантаре".
Извинявай за закъснелия отговор, но днес съпругът ми беше рожденик, а той, като повечето овни, е голям купонджия - та досега :)))
Поздрави!
Хубава вечер!

Коминът - символ на социализма, устремил се към небето - комунизма. Много оригинална идея, Вени! Браво! И макар и провалил се като идея, нищо не е било напразно. Сега е гнездо на две птици. Много размислящо...
Голяма тема, която е поредната разделителна линия в днешното ни общество... Аз бях на 18 години, когато ни смениха режима. Смениха го, защото промяната беше наложена отвън /то е ясно за всички с малко ум в главата/. Та хубави спомени имам от детството си, макар че бяхме много бедни. Баща ми почина много млад, майка ми не смогваше да се грижи за мен и сестра ми, но гладни не сме били, нито пък на улицата. Е, някои бяха по-равни от другите и имаха дънки и хубави дрехи, за които току проплаквах на майка си, но тя въобще не ме отразяваше :) Носех дрехите на сестра си и майка си, когато пораснах достатъчно на ръст и ги пристягах в кръста с колани, защото имаче ми падаха.
А иначе, според статистиката, тохава сме били май 27 икономика в света. Не помня точно цифрата, но 27 място си е челно място. Сещам се за вица, който се върти във фейса с лика на бай Тошо - аз, каквото построих за 45 години, вие не можете да го пребоядисате... Твоя комин е от онова време, нали - на голямото строителство, на пълната убеденост, че ще постигнем комунизма и благата ще потекат като пълноводен поток. Е, аз бях наивно дете. Вярвах от цялата си душа в това и не забравях да го напиша на финала на есето си по литература.
Но най ми харесваше в оня строй, че парите не бяха толкова важни. Сега кой си без пари? Никой. Жестока история...

но разказът ме грабна. Сега поправих пропуска. И да добавя, че забравих за почвата. Почва нямаше тогава за социализъм и особено за комунизъм. Не бяхме узрели за техните иначе твърде хубави идеи. Затова и нищо не се получи. Почвата сме ние - нашите умове и сърца. Иска се високо сънание за тях.

Ех, Ваня, удоволствие, наслада е да чета твоите коментари! Такива метафори си вкарала! Не че не е било в замисъла - от конкретен, незначителен факт да се потърси отправна точка към едно не дотам далечно минало и се постигне някакво ниво на обобщение за времето, хората, мечтите и реалността. Пълно разконспириране на идеята! :)))
Благодаря ти!
Прегръщам те!
Здрави, успешни, весели дни!

Няма проблем за гласуването - но ти благодаря!
Вчера не можах да отделя време за блога. Видях, че си ми писала и одобрих, но дотам. Бях ти споделила май, че имам трима рожденици през април. Празнувахме по няколко пъти - с приятели, роднини, колеги, деца поотделно, на различн иместа - е, дойде време накрая да се съберем в една къща в Балкана, с всички, които обичаме и ни обичат:) Аз не си падам твърде по купоните, но снаха ми в организиране на партита няма равна. Беше страхотно - и блогът остана за другия ден:)))
Ей сега ще наваксам. След малко идвам при тебе - какво ли си ни приготвила?
За почвата. О, да, думата е от съответния ресор. "Що е социализъм и има ли той почва у нас?" Права си - строили сме на пясъчни основи, затова с времето всичко се разклати и рухна. А идеята и на мене ми е харесвала и в ония години съм вярвала в нея.
Поздрави с пожелание за слънчев ден и весела пролет!
Прегръдка!

Благодаря ти, Ваня!
Не бях чувала рожден ден цял месец, но снаха ми ме успокоява, че в Полша е така. Именните дни са по-важни и се празнуват само на деня. Рождените дни не били толкова тачени там, затова пък можеш да ги честваш, когато пожелаеш - купон да има! Аз не го чувствам така, но... не съм полякиня, там ми е вината:))) Затова пък синът и внучката определено вече са - купоните за рождените им дни продължават. Тази вечер малката ще има парти в ресторант с групата от детската градина, а утре вечер баща й - с приятели и колеги от бизнес сдружението, каквото и да значи това:)))Истината е, че младите са много мобилни - и навсякъде имат приятели. Не се меся. Но на моя рожден ден каня само най-близките 5-6 човека. Пенсионерска работа:)))
Важното е да има живот и здраве! Пожелавам го от сърце и на вас!
Моля се, радвам се и благодаря за онова благополучно развитие, за което ми писа! Сполай на Бога! Здраве, успехи и повече усмивки на всички ви!
Прегръдка!

И друг път съм казвала - пишеш прекрасно... силно, затрогващо, красиво.
Удивителни образи създаваш, толкова истински и изразителни...
Даваш душа на предметите, сърце и чувства - на птиците...
И радостта, и болката преплиташ по невероятен начин... всичко това е дарба,
но и богата духовно душа, дълбока философска мисъл, смелост и непримиримост.
Моите поздравления, приятелко!

Мила Танче, добре дошла! Благодаря ти от сърце, приятелко! Знаеш как е - понякога нещо нахлуе в гърдите ти, хване те за гърлото, спира ти дъха - да се чудиш ковид ли е, инфекция някаква друга ли - или просто спомен някакъв, тръпка от миналото... Твоите постинги бяха такива... И ми липсват. Ревнувам от Фейсбук, да знаеш:)))
Поздрав с най-топли чувства и носталгични спомени по пребиваването ми в твоята виртуална къщичка с нещо, за което си казвала, че някога ти е било любимо. "Йо канто" на Масимо Раниери. Помня, че имаше постинг - с превод на текста.
Когато любовта се превръща в поезия...
Песен, сякаш писана за твоя блог.
Прегръщам те с обич!

Описала си една мила родна картинка. Да се смееш ли да плачеш ли?!:)) Глупостите на хората са безкрайни, но всяко зло за добро. Поне нивите са обработвали и са станали плодородни.
Все едно гледах черно-бял документален филм.
Благодаря за удоволствието. Приятни почивни дни, Вени!

Здравей, Кате!
Много ми хареса твоят поглед към миналото - разбиращ, прощаващ, надграждащ. Май не намирам точните думи - все едно: рядко съм срещала такова поставяне над нещата, с чувство за хумор и позитивизъм. Благодаря ти! Имало е много страшни неща, подли, зловещи, непростими, но и такива - детински глупави, наивни и мили.
Строили колоси с гнили крака. Но създавали, променяли света в такива мащаби, че десетилетия вече не можем да заличим сътвореното в ония времена.
Прегръдка, Кате! Успешен нов морски сезон!
Поздрави на любимия Бургас!