ДВЕ  СРЕЩИ  НА  АГОРАТА*

 

        От известно време усещам, че се плаша да излизам навън, да се смесвам с хората. Даже и диагноза си самопоставих: агорафобия. Което съвсем не значи, че съм станала по-затворена и необщителна. Нищо подобно – от всяка пора на моето любвеобилно същество блика дружелюбие и емпатия, обич към ближния и порив към добротворство – напира и иска да излезе навън, на „агората“. На агората – в смисъл там, при хората.

        Една от основните ми агори в наши дни е хипермаркетът. По принцип няма значение кой, но този, в който пазарувам основно, ми е най-любим, защото намирам всичко и няма нужда да ходя другаде. Все пак не злоупотребявам – наканвам се веднъж на петнайсетина дни с предълъг списък поне в две колони, оставям едно 300 лв. с карта и ваучери на младите – че то с пенсия само доникъде –  и успокоена се прибирам вкъщи. Моят дом – моята крепост.

        Този път колонките с планирани покупки бяха три, а се намирах още при зеленчуците и плодовете. След рутинните банани, портокали и мандарини и след малините за малката внучка в списъка ми бяха морковите. Не знам как е у хората, но у нас дневно се харчат не по-малко от шест моркова: за нутрибулета, супата и второто… Промоцията беше намаление с близо 40% за пакет от 5 кг. Впрочем и без намаление цената беше атрактивна – 6 лв. за целия пакет, а така излизаше на 3,75лв. Иначе този зеленчук се харчеше по 1,39лв. за килограм, имаше и нарочна табелка. Засилих се към промотираните моркови, но пред мене се изпречиха две жени. Говореха високо. Не се били виждали от години. Бяха възрастни, видимо 70-75-годишни, но не можеше да се нарекат старици. И двете бяха с красиви палта, шармантни шалове и кокетни шапки, под които се подаваха подредени кичури коси – у едната руси, у другата червени.

            – И къде живеете сега, д-р Иванова?

            – В Шипково, в Шипково живеем. Отдавна сме там, от пенсионирането още.

            – Ех, в най-хубавия град!

            – Че елате ни някога на гости, де!

            – Да дойдем, що не, ама много време мина, нямам ни телефон, ни…

        Настъпи кратко мълчание, след което поканената бързо добави:

            – Пък и къде да пътуваме в туй грипаво време. Ами да сме здрави да се виждаме тук-там, стига.

        Заслушана по най-невъзпитания начин, не бях забелязала как жените настървено късат полиетилена, избират морковчета и ги пъхат в найлонови торбички. Луда работа! Нали като нарушат целостта на опаковката, губят промоцията и морковите им излизат двойно по-скъпо. Но пък може така да искат – мене какво ми влиза в работа.

        Успокоена, посегнах да си взема една опаковка. Бяха останали само две – всичко друго бе накъсано и разпиляно. Вдигнах глава – едната от дамите си беше отишла, другата – русокосата, интелигентна и строга, ме гледаше изчаквателно. Не издържах, дяволът ме задърпа за езика:

             – Госпожо, извинете, сигурно знаете какво правите, но промоцията важи само за цялата опаковка.

             – Моля? – дамата тръсна руси къдрици, после погледна стоящия кротко до нея мъж – явно беше съпругът й.

        Къде се напъхах и аз, може и бой да ям – заговори в мене агорафобията ми.

             – Не ви разбрах.

             – Извинете! – смъкнах си маската аз. След гостуването ми в белодробната болница все още не смеех да излизам на агората без маска.

             – Извинявайте, не исках да Ви се меся!

             – Не, напротив, много сте мила!

        Е, добих кураж да й обясня още веднъж, после още веднъж – и аз, и мъжът й – накрая разбра!

             – Ама наистина сте много мила! И добра, и любезна! Рядко се срещат днес такива благородни хора! Непременно трябва да ни дойдете на гости в Шипково!

        Не попитах за телефон. Виждах, че очите на възрастната дама са в едното чувалче - там морковите бяха по-съразмерни, по-еднакви. Посочих на мъжа й към него - заповядайте! - и взех по-едрите, груби моркови. Голяма работа! Сбогувах се  и отминах. А в сърцето ми нещо пърха, пърха и пее! Мила и любезна! И добра, хе-хе! И благородна!

        Минах тук-там по плана, стигнах и до бисквитите. Взех два пакета обикновени – за тортата с нишесте. Бях препълнила вече количката, в списъка ми незадраскани оставаха само салфетки и „Феникс“ за котките.

             – Ех, ех!

        Въздишаше някаква баба. Ама такава, тип клошарка, много западнала.Тикаше количка, която в интерес на истината беше понапълнила – може затова да въздишаше, от тежестта.

             – Ех, как ще се кара тъй, без кафенце, без сладко…

        Обърнах се, загледах я – и това беше грешка. Бабата спря и се зажалва. Преди седмица й открили захар и не трябвало да кусва нищо сладко. Как кафенце без захар, как без вафличка или курабийка!

        Заех се да я успокоявам – нали току-що ме бяха произвели в „мила, добра и любезна“. Имало цял куп вафли и сладки с подсладители, има и пакетчета за кафе и чай – не делят по вкус от захарта.

             – А, и знаете ли, има и големи разфасовки подсладител. Ето като тия. Правят ги от брезова кора. 100% натурални, 0 калории, ето тук пише. Или пък другите, с малинките – тях пък произвеждат от царевични кочани. Сега са на промоция –  само по 8 лв. за четвърт килограм. Много са полезни – вкъщи нямаме диабетици, но консумираме много сладко, та така, профилактично, взела съм 5 пакета.

             – Миче, ами ти да вземеш да ми дадеш едното пакетче, а?

             – Но ти лесно можеш да ги намериш – до захарта, нали знаеш къде е, е там, накрая, до кафявата захар.

        Насреща ми – мълчание и поклащане на глава. Укоризнено сякаш.

             – Впрочем мога и да те заведа, колко му е! Само дай да оставим тук количките, да не ги тикаме и тях!

             – А не може ли така … да ми дадеш едно от твоите пликчета, а?

        Хубава работа! Но пък... какво толкова – нали съм мила и добра! От мене да мине!

            – Ами…добре! Заповядай!

            – Е, може ли така? Тук ли ще ми го даваш!? Нека първо да минем през касите!

        Смръзнах се от изненада. Тази баба клошарка с полупълна количка явно ме взе за глупачка.

        Глупава или не, неочаквано и за себе си тръгнах към касите. Пътьом грабнах две опаковки салфетки и две с котешка храна и продължих напред. Не гледах встрани, нито назад – да не срещна ехидния поглед на бабата. Пък и не бе задължително да е ехиден – сама си го изпросих. Нали исках да защитя честа да съм „мила, добра и любезна“. Не пречи сега да съм и малко благородна – за някакви си осем лева само.
          Чинно, но сигурно бабата тикаше количка след мен.

*  Агора - (на гръцки: ἀγορά) е названието на главния площад в древногръцките полиси. Преносно: оживено обществено място, пазар, средище на много хора.




                               

Това е толкоз просто и логично :).

Да, и аксиоматично:)

Но човек трябва да си сложи, когато излиза, освен маска на лицето, куп други неща: тапи на ушите, перде на очите, шина на врата и валериан на сърцето, за да се предпази от съчувствие и добротворство.

Благодаря, dobrodan!
На тази агора, в тази днешна реалност - "безмилостно жестока" и "епична" - желая ти здраве и много късмет!
Поздрави!

А аз ползвам един голям морков за три готвения... :)

:))) Може! Според статистиката най-големият морков тежи повече от 19 кг., а най-дългият е над 5,70 метра:)))

Морковите на нашата градина не могат да се похвалят с такива размери - рядко стават по-дълги от 20-тина см., но са много сочни и ароматни. Лошото е, че колкото и да посадя, не стигат до нови. Тази година извадихме пет двойни щайги, някъде към 50-тина кг., но ние унищожаваме по 2,5-3 кг. на седмица - и вече свършиха. Е, здраве да е, има и "Кауфланд":)))
Поздрави, Марине! И да ядеш повече моркови - символ са и на здраве, и на вечна младост:))) Успешен месец февруари!

от наглед една травиална случка.Затвърди се мнението ми ,че не е най доброто нещо да се съди за характера на човека по неговата външност.От друга страна да внимаваме на кого се доверяваме.Радвам се и е хубаво ,че осъзнаването на този проблем с агората те стимулира към промяна.Подкрепям те!Хубави дни!Прегръдки!

Благодаря ти, мила Еми - за поздравите, за разбирането и подкрепата!
Никога не съм се влияла от външността - но не ми е безразлично общото излъчване на човека. В случая и двете възрастни жени ми изглеждаха еднакво - миловидни, добродушни, наивни. Оказа се, че наивната съм аз. А истината е, че просто нагласата ми е такава - горделива:))) Никога няма да се бия с някого за по-хубавата връзка моркови. А и за подсладителя - давам и отминавам. Открай време нямам отношение към материалните неща, лесно се разделям с тях, набързо ги пиша в графа "Излишни" и готово. Пък и, от друга страна, нека окахърената за болестта си баба има първото пакетче подсладител като подарък - и нека й носи успех в новия живот на диабетно болна. Четох, че сме на първо място в Европа по тази болест и над 50-годишна възраст 23% от населението ни е с преддиабет и диабет...
А за промяната - какво да се променям... Гордостта е порок, да, виж, това трябва да променя. И да го заменя със смирение... макар да чувствам някак, че всичко зависи от прочита - може пък да съм направила крачка тъкмо към по-голяма смиреност. Малко ми е сложно. Аз затова и не обичам твърде да излизам, страхувам се от такива комплицирани ситуации... чувствам се все по-непригодна и съответно - прецакана:))) Абе, не съм за този свят вече, ама дано там, на другия, има по-ясни правила и отношения, да не се чудят хората кое е правилно и кое - не.
Здрави, успешни и слънчеви предпролетни дни и за тебе, мила Еми! Прегръдка!

Не се самообвинявай Венета, хората с добро сърце са такива!
Хипермаркетът е символ за просещи клошари, често входът им е и спалня, дори през зимата? Понякога давам стотинки, но знам, че веднага
подписвам договор за абонамент Веднъж беше и жена ми и нарочи клошарят за мой приятел? Веднага намерих решение Предложих и да влезе и да пазири вместо мене Щом ми е приятел този, ще му правя компания, докато тя пазари Като излезе,нали и аз съм клошар, ще и поискам и пари!
Веднъж, на една от касите настана суматоха н
Някакъв с вид на клошар сложил две кебапчета в джоба Проследили го до касата Искал да се измъкне ,без да плати Той се оправдаваше, че по навик го е направил ,щял да плати Поискаха му пари! Нямаше Щели да викат охраната Казах им да го оставят, познавам го, ще платя каквото е взел
-Защо го правя - ме попитаха?-Вдигнали са ръце от него!
Казах им ,че днес още не съм направил добро, затова!

Но не мога да отрека ,че добрината днес е екзотично животно!

Лека нощ, Венета!

Точно за това става дума, Лео! И аз бих платила кебапчетата на онзи клошар. И бих се срамувала от постъпката си - какво ми има, какво знаят другите, което аз не знам? Защо не мога да свия рамене и да отмина? Някой дори би посегнал на нещастника, би го хванал за яката и изхвърлил навън.
Упреквам се, че съм мекушава, нестабилна и глупава. Непригодна, ретро и изкуфялка. На години не съм толкова престаряла, че да се чувствам от друг свят, от изчезващо поколение. Може пък да е болест - начало на склероза, амортизация някаква, слабоумие. Защо все ми се иска да застана над прозаичното и злободневното, над дребните неща? Едно пакетче подсладител, два по-едри моркова - с радост бих направила всичко, да се почувства другият по-добре. Но дали и той не би трябвало да усеща нещата по този начин? Бих била щастлива, много, много щастлива, да срещна човек, който заради мене би направил някакъв жест. Уморих се да срещам хора с радостен блясък в очите, че са ме прецакали. Или с укор, или дори със съжаление: "Каква глупачка!"

А толкова топлят тия малки, незначителни жестове! Помня, имахме един много възрастен наемател на зеленчуковата градина, бай Георги. Поиска ми лейка, дадох му. Беше ранна полет, не бяха пускали още канала. Добре, че на 500м. минава дере. Оттам носехме с лейки и туби. По едно време гледам, бай Георги се връща - пъшка, диша често, мъкне лейката... пълна с вода!
- Защо бе, бай Георги?
- А, че как иначе, хубава работа!
А беше сърдечно болен. Не мина и месец, събра ни на погребение. Но никога не го забравих - дадох му лейката празна, върна ми я пълна. На колко хора след него съм услужвала с лейки и кофи, и туби, понякога дори пълни с вода - никой повече не ми върна пълно за празно - заради услугата, за морала. Изчезващ вид!

Благодаря ти за отзива, Лео! Благодаря и за винаги интересните ти разкази, с които живо и образно споделяш опита и мъдростта си!
Поздрави! И по-широко сърце - знам, че сигурно ти е много мъчно, но... всяко зло за добро, ще видиш! Само здраве да е - и добър късмет!
Пожелавам ти ги - на тебе и на цялото ти семейство!

Поздрави за споделеното! На агората, човек може да срещне хора с особености и различно поведение. Едните истински човечни, другите фалшиви, търсещи келепира. Живот...понякога е по - добре да не бъдем любезни, защото няма да бъдем разбрани правилно. Много са се променили хората, всеки сякаш гледа да излъже, надхитри, другия, за да "измъкне" каквото може? В супермаркета, някоя хитра бабичка може да го направи или касиерката по погрешка да "чукне" на касата два броя от нещо, вместо едно, както е всъщност. В офиса на телекомите в договора уж ще ти включат още нещо, за да ти измъкнат също нещо от джоба. Примери много, когато парите определят отношенията между хората. За съжаление! Прегръдка и пожелание за хубав малък Сечко!

Мила Ати, благодаря ти! Написала си неща, които аз уж много добре знам, а явно не съм си давала сметка колко са верни и закономерни. Наистина хората са различни и да очаквам да се държат по точно определен, по-точно предопределен от мене:))) начин, е най-малкото инфантилно. Би трябвало да се забавлявам със случващото се около мене, не да осъждам и да карикатуря другите. А това, за което говориш - за надхитрянето, прецакването, дребните машинации и явните нарушения с цел облагодетелстване (като това с телекомите), дублирането на сметки за ток и вода, надписването, безбройните такси, от които сумите за плащане нарастват двойно - това е и тъжно, и страшно! Навсякъде всичко е с главата надолу - във всяка област, където и да се обърнеш.

Тия дни ходя по доктори - не мога да превъзмогна лесно медикаментозния (и не само) шок от пребиваването ми 1 седмица в болница. Исках да отида на кардиолог, личният лекар ми предписа лекарство за кръвно - да спести от направлението. Платих си за кардиолога и получих други лекарства - купих и тях. Поисках на същия джипи направление за ендокринолог - и уж го получих, но било само за кръв, при това само за един ензим - TSH, искал той да види, той да ме лекува. Иска ми се да му вярвам, че може да го направи - лекува целия ни род още от началото на промените, но като гледам как се прозява, докато ме разпитва за симптоми, как прекъсва прегледа, за да говори по телефона с някого - а ти си стой гола и нещастна:))), как си отпива от кафенцето и погледът му се рее някъде навън, как се усмихва неадекватно там, където не е за смях... Плащам си, но на кого - навсякъде е все същото, на никого не му пука за тебе. Бих могла да дам и положителни примери, макар да нямам, слава богу, толкова впечатления с болници и лекари, но нагласата ми в момента е друга.
Учителите и лекарите за мене са свещени - тях всеки гледа и те нямат право да разочароват хората. Нямат право да те гледат в ръцете и да ти се одумват за тиква, наденица или мед, да си просят пари.Нямат право да са равнодушни, да го играят чиновници или печалбари. Макар че - да, цялата ни система е такава, насочена не към човека, а към печалбата. Ами ще ми искат тогава яйца и мръвка, и тиква - каквото се сетят, рушветът е най-чистата печалба. Не е измислен отсега, още от Хаджигенчово време идва това преклонение пред харизмата, ама нали вече не е онова старо време, откъде се пръкват все същите стари - нови българи!

Все такива едни мисли ми се въртят в главата, мила Ати - за психиатър повече, не за ендокринолог:)))
Дано по-скоро да идва пролетта, да се хванем за зелено - нататък е лесно.
Весел и здрав Малък Сечко и на тебе, приятелко! Прегръдка!

"Защо все ми се иска да застана над прозаичното и злободневното, над дребните неща? Едно пакетче подсладител, два по-едри моркова - с радост бих направила всичко, да се почувства другият по-добре. Но дали и той не би трябвало да усеща нещата по този начин? Бих била щастлива, много, много щастлива, да срещна човек, който заради мене би направил някакъв жест. Уморих се да срещам хора с радостен блясък в очите, че са ме прецакали. Или с укор, или дори със съжаление: "Каква глупачка!"

Преди години, повече от десет вече, съм имала някакви колебания, съмнения, защо пък все аз ще давам, защо аз да се грижа, защо да съм последна в списъка с нуждаещи се...на опашката за грижа и добро отношение, просто прекалявам и ис знам...Уточнила съм за себе си - някои хора просто имат за даване. На тях им е дадено по рождение :)

Здравей, Доре!
Да, някои хора просто имат за даване:)))
Никога не съм била щастлива да имам за себе си. Колко му трябва на човек? Впрочем се оказва, че на мене ми трябва много, че съм един вид лакома. Вместо да засея ред краставици, сея два или три, вместо да засадя четири фитарии пипер, засаждам осем - после изкарвам чували продукция - и...раздавам:))) Моят съпруг е същият - не го радва да произведе нещо, щастлив е да каже колко мноооого сме произвели - и да предложи, да настоява на другия да му дадем. Не знам защо сме такива, луди сме май. Но ни е хубаво.
Нооооооо..........
Но обемистият цитат, който си взела извън контекста, всъщност е плод на временно настроение. Не винаги е така - да търся със свещ човек, който "заради мене би направил някакъв жест". Напротив. При нас постоянно валят подаръци и жестове - неочаквани и от сърце, чувствам го. Ако знаеш колко гоблени имам - от различни авторки - просто решили, че искат да ми се отблагодарят за нещо:))) От една транжорна всяка седмица получаваме безвъзмездно по 20-тина кг изрезки месо за котките и кучетата ни - решил собственикът, че са ни нужни - и така години вече! Някой все нещо ни носи ей тъй, да ни зарадва, да ни сайдиса, както казваше дядо:)
Веднъж един приятел ни донесе цяла тенекия мед, едва я мъкне на рамо - и не искаше нито лев - били сме се одумали, че нямаме.
Вчера съпругът ми се прибра с чувал морска сол - споменал пред познати, че ще колим прасета, а по магазините няма мляна морска сол. Е, един човек просто измъкнал чувал гръцка сол и му го дал - не искал да приеме и лев. Не знам кой е човекът и как така е имал сол. За мене е нормална случка. Цяла одисея имаме и с хората, които са взели под аренда земите ни - взаимните услуги нямат край.
Та така - всъщност ние, аз и съпругът ми, живеем в някакъв оазис "Аз на тебе, ти на мен", където всеки е мил и добър, и честен, и дащен. Това може би е предимството на малкия градец - хората са по-патриархални, отношенията - по-натурални:) Сигурно затова реагирам така на някои - иначе най-нормални, но студени, егоистични прояви на хората.
А ти си чудесна приятелка! Резонансът ти е винаги така точен! Благодаря ти!
Желая ти слънчев, уютен и обичлив месец февруари! Бъди здрава!
Прегръщам те, Доре!

Обществото ни отдавна боледува от егоизъм, глупост и злоба. Уродливостите не се лекуват, а са една постоянно обостряща се болест.
Тежко и горко на чувствителния и впечатлителен човек в днешно време. А представи си той да има и тежки проблеми, например, с децата си - нещастен брак на едното, нелечима и коварна болест при другото... Как се издържа? Ами, не се издържа.
А е табу да не си добре. Аплодират се силните. Е, то сила, сила, ама тя се изчерпва...

И ти на свой ред си поставила точни диагнози, мила Ваня! Напълно съгласна съм - всичко това е някакво израждане, уродливост, която се обостря. Което не извинява нашата глупост, всеки път да се връзваме:))) За другото, което пишеш - не знам, винаги съм мислила, че е непоносима тежест да носиш мълчаливо семейна или лична някаква грижа. Сигурно затова избухват хората, сигурно затова екплодират така, както тихо си стоят - някои се хвърлят да се бият, някои започват да стрелят... Пъстър и многолик е човешкият свят, и тъжен, много тъжен...
Но блогът ни нали е затова, и приятелите - също. Да споделяме, да делим болката си. И дано не си права, че днес "е табу да не си добре". Може би мислиш така под влияние на социалните мрежи, на ФБ? Там всички са хубави, щастливи и доволни, лежерно опнати на някой топъл бряг или предизвикателно позиращи пред старинна някаква катедрала. Ех, суета сует! Аз защо не влизам твърде във фейса:)))
Прегръдка, мила Ваня! Здрави и по-ведри февруарски дни! Благодаря ти, приятелко!

не съм ти споделяла, а е трябвало. Пишеш много истински разкази, много човешки. Правиш го съвсем непринудено, както дишаш. А по това се познава истинското умение да пише някой - когато го четеш, да и ти се струва, че е леко и лесно написано. Че някак на един дъх се е получило. Това е талантът.

Благодаря ти, мила Ваня!
То наистина си се излива на един дъх - а дали и доколко е сполучливо, пък да не говорим за талантливо, си е друга работа. Но ти благодаря - една похвала никога не пада на празно място, мене лично ме повдига, стимулира ме:)
Прегръдка, приятелко!
Весели празнични дни!