Когато чу, че вратата на обора скръцна, Червения се обърна с надежда. Който и да е, щеше да разнообрази отшелническия му живот, да скъси дългия му монотонен ден. Беше му омръзнало да стои сам в полутъмния, спарен дам. По цял ден клюмаше глава и се опитваше да размишлява, докато преживяше – така навремето правеше майка му – но нещо не му се отдаваше. Добре, че поне яслата не оставаше празна. Научи се да търси детелинки в сеното – и да ги брои. Това пък от татко си го знаеше – старият Абърдийн Ангъс все броеше кравите на пасището. Не помнеше откога е тук, не знаеше докога ще го държат. Усещаше здрав около шията си ремъка на юлара и стоеше спокойно, но понякога чувстваше как мускулите на врата му набират сила – и се подсмихваше. Не, не се смееше като човеците, както чичо Динко например, когато нещо му говореше, смехът на младия бик беше като пръхтене – и казваше много.

        А сега му водеха компания. В прашния сноп слънце, разрязал топлия полумрак, Червения видя малко бяло теленце. Ако можеше, щеше да подсвирне с уста. Истински бял ангел с вакли очи! Тук, редом до него! Изпръхтя възбудено, после притихна – знае ли какво са намислили хората. Може би чичо Динко искаше да изведе него, пораслия бик, а да върже тук, на негово място, теленцето. Хората са непредсказуеми. Гледаше да не дава много ухо на слухове, но квачката, която мъти цяла вечност в края на яслата, му разказваше такива ужасии… колели зайците с нож, кокошките – с брадва, пораслите телета удряли с чук и бр-р-р! – квачката беше изнервена и проклета, сигурно приказваше тъй, да го сплаши, да не посяга към полога. Все едно – предпочиташе да мълчи, затова само изпръхтя.

        Не вързаха малкото бяло теле. Пък и къде да го вържеш – вратлето му беше слабо като на яре. И козината му беше ярешка – тънка и нежна, бебешка още, леко къдрава и малко влажна. Черна муцунка, черни уши, а очите му едни такива светли, наивни под дългите мигли. „Красавица!“ – помисли си Червения и близна с грапав език малкото черно ушле. Теленцето рипна от уплах, после куражлийски се приближи и пъхна муцунка под топлия врат на бичето. „Ох, милото! Страх те е, знам, но не се бой, батко е тук, ще те пази!“.

        Мъничето явно разбра – и се успокои. Толкова се престраши, че взе да рови из яслата пред Червения. Намери детелинки, захрупа ги лакомо, после легна с гръб, допрян до гърба на бика, и запреживя. Червения запръхтя от удоволствие и се размечта.

        Привечер чичо Динко донесе пълна кофичка мляко. Не беше като млякото на мама, но ставаше. Теленцето го изпи на един дъх.

        И започнаха проблемите. На сутринта около малкото теленце се беше образувала цяла локва, бялата му козинка бе подгизнала в жълто. Чичо Динко възкликна, като видя редките изпражнения, после хукна за доктор. Знаеше, малките телета често ги хваща диария – и само единици от тях оцеляват. И се започна една… Инжекции, прахчета черни и бели, оризова вода с нишесте и кашички със сурово брашно, билки и отвари – стопанинът беше опитен, знаеше какво прави. Червения си спомни как се грижеше за него, когато си набоде копитото и когато погълна ония вързанки, и ... но сега не ставаше дума за него, а за нея, безценната му съжителка. Беше чул как ветеринарят разправя на чичо Динко, че породата на телето е специална и почти на изчезване. Бели лапландски крави – толкова нежни, деликатни, чувствителни животни, че ей тъй, от нищо можели да се разтревожат, а когато били обидени, даже мляко спирали да дават. А млякото им – ех, млякото им било и по-дъхаво, и по-мазно от всички други млека на света. Но теленцето имало за подложка лимузин, да може да издържа на горещините, пък и да не е толкова капризно на храна.

        Червения чувстваше, че е запленен от лапландчето. Ближеше го успокоително по носа, приглаждаше настръхналата му козина, а то, окуражено, предеше с уши и настървено се хвърляше върху мекото ароматно сенце. Само суха трева му бе разрешена в многодневния глад. Лапландчето сякаш разбираше и наблягаше на сеното. Ядеше старателно, а Червения му  избираше дъхави билки.

        Минаваха седмици. По всички прогнози на ветеринаря теленцето трябваше отдавна или да се е оправило, или да е умряло. Не умираше. Венците му бяха разкървавени от грубия фураж, коремът му – подут от отварите, но настървено ядеше и предеше с уши. Допирът до съседа – толкова голям и здрав, и топъл, го въодушевяваше, пръхтенето му го развеселяваше и то току подскачаше, отхвърляйки високо нагоре и четирите си копитца едновременно. Ден след ден все повече озадачаваше медицинските светила и обнадеждаваше покрусения чичо Динко.

        В деня, в който видя сгъстените, нормални изпражнения на телето, стопанинът излезе от дама с разведрено лице, прекръсти се, влезе в мазата и наточи шише гроздова за упорития ветеринар. Цял ден си намираше работа из обора – да почисти и подсуши, сенце да притури, камъка сол да приближи. И все потупваше Червения, благодарно и съзаклятнически. Понечи и кофа зоб да му притури допълнително, за награда, но се отказа – не му се занимаваше повече с оризи и нишестета.

Благодаря за интересната история.Както винаги има какво да се научи от творбите ти.Особено от увлекателните ти разкази.Изглежда че,има какво да научим от животните за себе си...!Хубави и вдъхновени дни мила Вени!Прегръдки!

Благодаря, мила Еми!
Истории ми са обикновени, от ежедневието:)
Наскоро съпругът ми си направи операция на окото - и изненада! - трябвало поне месец-месец и половина пазене. Никакви резки движения, никакви тежести!
От царица на къщата и всички градини бях разжалвана до управител на животинския двор. А нашият двор не е като новите имения от бетон и алуминий, правени с европейски средства - чувствам как дишат в гърба ми поне три поколения прадеди и се припотявам - ще се справя ли?:)))
Работата не е лека - бали сено и сандъци ярма, вили с тор и кофи вода - всичко на ръка. Мъжка работа. И телетата май го разбират - трета седмица вече, а не ме вземат на сериозно, все се закачат. Дори петелът ми скача:))) Но нищо, най-тежкото мина. Пък и не всичко е труд - такова вдъхновение е: мустаци, муцуни, рога, човки, зурли - всичко е вперено в тебе, всичко на тебе се надява. Такива едни истории се пръкнаха от това изживяване - не успявам да ги запиша:)))
Благодаря ти, че прочете и коментира!
Весели, слънчеви, вдъхновени пролетни дни!
Прегръдка!

Човешки, хубав разказ... Теленцето е много мило животинче... :)

А на мен ми се приисква да подскачат наоколо закачливи нигерийски джуджута - мини козлета. Също белички, синеоки, с черни уши и муцунка.

Много са мили, Марине - закачливи, игриви и бързо схватливи. Има един момък, черношарен, вече сигурно е минал половината тон, само като види вилата, и се спотайва зад яслата. Иначе все се опитва да ме вдигне на рогата си:)))
Благодаря ти за отзива - зарадва ме с това "човешки":)
Весело посрещане на пролетта, здраве и успех!
Поздрави!

О, Емелика, съседке, добре дошла! Нигерийски козлета? Много са сладки. Една приятелка, която живее в Нидерландия, все ми се хвали с такива козички. На цвят били бели, но не "чисто", а малко "бозави", със сини очи. Много били умни, но и твърде чувствителни, лесно се обиждали и не можели да живеят сами, все дирели стопаните си:)))
Съпругът ми каза, че е виждал мини козички на гълъбарските изложения в нашия град. Страшен пазар става - и не само на гълъби от цял свят, но и на всякакви екзотични животни - птици, риби, кучета, котки и пр.
Здрава и весела пролет ти желая! Поздрави !

Прочувствен разказ, впечатли ме!
Припомни ми ,че животните имат език и разговарят помежду си и се разбират !Опитват и с хората ,но не ги разбираме
Нашата Стефани се увлича от езда Води я баща и, понякога и аз
Първият път ме предупреди, да вземем захар на бучки, да даде на кобилата след това две бучки, за награда!
Но трябваше да вземем цял пакет
Собственикът разреши да и дадем две захарчета, а останалите, ако иска да раздаде ,по две и на другите коне! Кобилата беше наострила уши Явно съдбата на захарчетата я интересуваше Стефани тръгна да раздава Кобилата рязко подаде глава от сепарето навън и я проследи Последва серия от звуци,на различна височина, нещо говореше/ правеше опити/ гневно!? Бях срещу нея и го разбрах І"Защо даваш и на тях, те не заслужават, аз те разхождах цял час! Дадох всичко от себе си!
Стефани се върна и продължи в обратна посока раздаването на бучки захар!Гневната тирада на кобилата също продължи! Казах на гледача и, че негодува и ревнува, с основание!
Животните, както проличава и от твоя разказ Венета, притежават ум и разум!!Звуците ,които издават изглеждат безсмислени за нас, но те, помежду си, ги разбират! Знаят всеки от тях, какво означава!
Той се съгласи, че кобилата негодува! Когато Стефани се върна, разреши да и даде последните две останали бучки, въпреки ,че не бива!
Тя се успокои

Всичко най- добро, Венета!

[/quote]

Благодаря за интересния коментар, скъпи Лео!
В нашия двор винаги е имало коне. И винаги е имало по една кобила, която да ревнува от мене. Дори ме е хапала кобила - кобилката Илка. Ухапа ме, защото се пресегнах пред нея да дам нещо на сина. Той беше ученик, помагаше на баща си и често двамата яздеха до лозята, където имахме ферма. Кобилката беше негова. Винаги съм знаела, че с животните е възможна комуникация. Не можеш да бъдеш добър стопанин, ако не разбираш какво искат твоите животни. А те винаги си казват, никога не крият - и котките, и кучетата, и животните в двора, даже пчелите. Просто трябва да познаваш навиците им, потребностите им - и да ги обичаш - другото е лесно.
Имам един любим разказ на Вежинов -"В един есенен ден по шосето " - за дъждовните червеи, пришълците и хората, за това, как един охлюв може да помогне там, където медицината е безсилна. Изповядвам тази философия, че всяко божие творение е значимо, към всяко трябва да се отнасяме доброжелателно и с необходимото зачитане:)
Весело посрещане на Първа пролет, скъпи Лео! Здрави и щастливи дни на тебе и твоето семейство, специални поздрави и благопожелания на твоята страхотна внучка Стефани!

Много е нежно и умничко, Вени, един стар художник и приятел на семейството, Георги Павлов - Павлето, (дядо Пальо), светла му памет!, обичаше да казва: "Ние, хората, трябва да се поучим, да се учим на поведение от животните..." Възвишени са и със сигурност по-добри от нас. А ти пишеш така мъдро и хубаво, защото общуваш с тези приятели, по-близки от нас до тайните на Природата и на живота. Ех, Вени, това е истинският живот, чието благородство още ме пази и закриля в паметта на дущата, отдавна отминал, но пък оставил траен спомен. Дай Боже всичко да е наред с вашето теленце, да сте живи и здрави всички вкъщи! Благодаря за вдъхновението, прегръдка!

Благодаря ти, Наде!
Теленцето е добре, сполай на Бога!
Но е жив дявол - където отида, и то след мене:) Не знам как ще се разделим, като тръгна по летните си дестинации:)))
Мисля, че колкото по-прост, по-природен, толкова по-истински е един живот. Стига да имаш възможност да го погледнеш и от друг ъгъл, да имаш възможност да го съизмерваш. А иначе, потънал в битовизмите, можеш и да го намразиш:)
Здраве и красива, успешна и вдъхновяваща пролет и на тебе и твоите близки! Прегръдка!

Благодаря ти, Вени и на теб Радостна Пролет, да сте здрави и честити всички вкъщи! Това, което казваш за живота е истината и щом е истина за живота със сигурност с пълна сила важи и за природата. Представям си, ако Теленцето е домашен Любимец и го опазиш, (знам, че звуча абсурдно), но ще бъде безценен жест. Защото те приема за Майчица и те обича безрезервно, а и защото жвотните имат неподозирани сили да ни пазят и да облагородяват въздуха около нас и земята, по която стъпваме. Как се казва? :) Ако не е тайна. Роднина ли е на Абърдийн Ангъс? Ох, със сигурност имаш много работа и ти е само до моите питания, когато можеш! Прегръщам те, не се преуморявай, пази се, моля те! До скоро, Вени, хубава неделя и Радостна Пролет!

:) Не е абсурдно, Наде - ако е живот и здраве, теленцето наистина ще остане много години с нас. То не е за клане, женско е - за мляко, и е от рядка порода. Получено е по договор със селекционен център. Животните, които са за разплод, наистина имат имена. Теленцето се казва Лина - заради кръстоската с Лимузин. Няма нищо общо с Абърдийн Ангъс - това е име на друга известна порода телета - за месо.
Така че теленцето ще оцелее, но няма да е все с мене. Аз наистина имам много работа през пролетта - и не защото няма кой да я свърши, а защото съм окупирала важни, стратегически територии - къщата, кухнята, градината. В момента съм на вълна разсади - зеленчукови, цветни, всякакви. Държа сама да подрязвам нискостеблено дръвчетата в овощната градина, да режа лозите. Април и май засявам всичко, което може са се засее:), изчаквам с нетърпение да узреят черешите и ягодите, а когато им се наситя, тръгвам за Хисаря. Редувам с Несебър някъде до октомври, като на две седмици се връщам да понатиря работата:) - а от ноември кротвам пак и зазимявам всичко. Прост, семпъл живот, но ми харесва. Само здраве да има - и мир, мир да е!
Прегръщам те отново, мила приятелко! Честита Първа пролет!

O, Това е чудесна новина, мила Вени! :) Радвам се за Лина и за вас, тя е като някакво Човече, по-скоро Бял Ангел с черни пера и мигли като крила! Знаех си аз, значи живееш като боговете, възхищавам ти се, наистина - това е моята мечта за нормален живот, но все не я осъществявам, стоя, съзерцавам си я и си я пазя в мечтанията. :) Дай Боже, живот и здраве и мир, както казваш и да споделиш нещичко с нас от твоите Райски градини. А сигурно и в Хисаря има двор, дом и стряха, които те очакват да им се посветиш. Колкото до Несебър, аристократичен град, но откога не съм била! Хисаря също ми е мечта, ти живееш в мечтите! :) Днес била персийската Нова година, не знаех това. Пролетното равноденствие си е и наш прастар и почитан празник. Честито Пролетно Равноденствие, мила Вени! Днес е денят на "най-бързите изгреви и залези" и трябва да си намислим нещо хубаво, за да се сбъдне, защото границата между световете не съществувала :) Бъди щастлива ти и всички, които обичаш! И погали Лина от мен! :) Прегръдки, до скоро!

Научих много интересни неща - за персийската Нова година, за Пролетното равноденствие, за границата между световете. Благодаря ти, мила Наде!
Поздрави от нас с Лина!
А за това, как живеем, хм, фермерският живот е такъв... зависи откъде ще го погледнеш - привлекателен е, но понякога натежава:))) Тогава е хубаво да имаш избор.
Хубава вечер! Щастлива пролет!

С каква любов пишеш за животните... Да, те са като хората. Защо непрекъснато го забравяме и ги подценяваме...
Много мила история! Уж за животни, но топло му става на човека, когато я чете.

Благодаря ти, Ваня! Понякога си мисля, че тази топлинка, толкова спонтанна и безусловна, само животните могат да ни дадат. Трудно е с тях, но и много просто, логично: даваш - и те дават насреща:))) И това за подценяването е относително - добрият стопанин поставя своите животни пред себе си, гледа на тях да им е добре. И те му се отплащат.
Честита Първа пролет, Ваня! Здраве и нови пролетни вдъхновения! Прегръдка!

Имаш уникалния талант да предаваш вибрациите на душата, чувството и изживяването на героите и ги правиш да изглеждат по-живи и истински, отколкото са в същност. Това е Божия Благословия и Дар, който ти пожелавам да те съпътства винаги, за радост на нас, твоите читатели и почитатели!
Светли, творчески дни, Вени!

:) Благодаря ти, Оги!
Когато човек изпитва чувство на привързаност и обич към нещо, му е лесно да говори за него. Обичам животинския двор. Като правило нямам работа там - животинките предпочитат да имат вземане-даване с един стопанин - двама ги объркват. Но ето месец как се занимавам с по-тежката работа в двора, няма как. Впрочем "мъките " ми вече свършват ... но свършва и цялата оная прелест на -повярвай ми! - пълноценното общуване с моите мустакати и рогати подопечни:)))
Нищо, от утре се прехвърлям на картофите и доматите, ягодите и черешите. Вярно, на тях няма да им съчинявам стихове и да им пея песнички, но и растенията разбират от пълноценно общуване. Нали се стопли - всичко друго е наред!
Честита пролет, скъпи Оги! Бъди здрав и имай повече поводи да се усмихваш и да се радваш на живота!
Поздрави от сърце!

поучително произведение!

Здраве и успехи!

Благодаря ти, мила Литатру!
Прегръщам те, приятелко!
Бъди здрава!