Казват, че Бог е създал човека по свой образ и подобие… А може би човек е създал Бога по свое подобие –  поне в сърцето си. Родил го е в чувството – от копнежите и мечтите си, от потребността да вярва в справедливостта и милостта. Там, а не в небесата, той му издига храм, за да го възвеличи и извиси над себе си. Със сърцето си го признава за свой единствен Бог – и свежда чело пред него – като най-нищ раб. Там – в сърцето, а не в разума, го приема той – защото разумът се съмнява във всички богове. Нали точно стремежът към разум и проглеждане е библейската основа на мита за човека, слязъл от райското си обиталище в небето, за да сложи начало на едно тъжно, но величаво земно битие? Разумът вечно терзае, разплита, разнищва, дълбае – той разбулва същността, отнемайки й всички труфила, търси най-простия й, разголен вид, беден на украшения и излишна декорация. В това отношение човекът е бог, когато мечтае, и просяк, когато размишлява…

        Човекът… Чудесно! Но що е човекът? Мисията или потребностите, интелектът или емоциите, мечтите или разочарованията  –  кое определя най-точно същността му?
       
        –  На човека са нужни "три аршина земя", проповядвал великият Л. Н. Толстой.

        –  "Но три аршина са нужни за трупа, а не за човека!" – възкликва героят на А.П.Чехов Иван Иванич Чимша-Хималайски, ветеринарен лекар, ловец и философ, възторжен почитател на природата и малките човешки радости.

        – "На човека са необходими не три аршина земя, не имение, а целият свят, цялата природа, където на воля да може да изяви всички свойства и особености на свободния си дух.“ - добавя героят на безсмъртния разказ "Френско грозде".

        Препрочитам тази любима творба доста често – и нея, и другите два разказа от трилогията. Облъхват ме с нещо топло и успокояващо. Признавам, не винаги е било така, особено в по-младите ми години... Не разбирах много неща... И аз имам градина с два реда касис и им се наслаждавам от сърце - това прави ли ме по-малко духовна? Толкова ли са потребни земята и небето, природата и духът в прозаичния ми, лишен от възвишеност ден - като се замисля, имам ги в изобилие, но какво от това? Трябват ли те безусловно на съвременния човек, или в обезличения си от умора и стрес живот той би могъл да мине и без тяхното извеждане в култ?