2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
ИСТОРИЯ С ЛАБРАДОР
Преди време влязох в блога на приятелка – привлече ме заглавието: „Малката ни топчица“. С кликването се втрещих – гледаха ме две толкова познати очи. Очите на лабрадор. Черен лабрадор. Оттогава нямам мира – мислите ми все се въртят около една история, която се случи, не, която се случва с мене и моето семейство сега, във времето на пандемията. История с лабрадор.
Беше студена ноемврийска вечер. Помня, че гледах как отвън клоните се огъват под напора на вятъра, как вали като из ведро, и не се решавах да отворя прозореца. Не бързах - бялата котка с черните уши, която идваше вечер на перваза за храна, още я нямаше. Можеше и да не дойде, да предпочете да остане гладна, но суха в мразовитата нощ. Все пак отворих – ако се спотайва някъде, да ме чуе. Надникнах навън, огледах се, но нямаше и следа от съседската котка.
И тогава го видях. Лежеше под корниза, притиснат силно до стената на къщата. Дигна муцуна и ме погледна – светлите му очи бяха и тъжни, и напрегнати, и толкова меки, добри! За миг останах като закована, после затръшнах прозореца, метнах презглава една шуба и излязох.
С две думи, прибрахме бездомното куче. Със съпруга ми сме такива, малко ни трябва. Настанихме го на сухо в колибката на питбулката Джаки – тя самата, нали е късокосместа, в студените нощи предпочита да спи при нас, в къщата. Само че кучката го усети, излезе и – о, чудо, дали защото беше мъжки, или понеже бе кастриран, не се сби с него, подуши го, закачи го един-два пъти, близна го отстрани. В този миг разбрахме, че семейството ни се сдобива с нов член. Прибрахме Джаки, оставихме храна на песа и си влязохме.
На другата сутрин, пускайки навън питбулката, си имахме едно на ум да не се сбият, но нищо не се случи. Не за друго, просто черният беше изчезнал. Видях го, като отворих прозореца да нахраня бялата котка с черните уши – тя безстрашно стоеше на перваза, а отдолу, свит на геврек, дремеше черният. През ум не му мина да я нападне или да й вземе храната. И тогава го загледах – кастриран, с ярка червена маркировка на ухото, явно идваше от приют. Но беше чистокръвен лабрадор – и странно, никак не изглеждаше изпаднал.
Прибрахме го отново вкъщи. Влезе с готовност, поразходи се, поигра с питбулката, погледна равнодушно към животинския двор, където от снощи се заливаше в лай дворното ни куче Джони, и легна на прага. Залисана в работа, не разбрах кога пак е изчезнал. И се започна – ние го вкарваме в двора, той постои, постои и бяга на улицата под прозореца – ден след ден, в слънце и дъжд, и сняг, цяла есен и зима. Примирихме се – направихме му къщичка отвън, под перваза, но той и в нея не влезе. По цели дни лежеше на тротоара до къщата или клечеше сред колите на отсрещния паркинг, но очите му оставаха винаги приковани към малкия ни кухненски прозорец и отворя ли го, веднага припваше към мене. Понякога отсъстваше по за няколко часа, най-често рано сутрин или привечер, но къде ходеше, никой не знаеше. Един съсед ни спомена, че го виждал в края на града, в новия комплекс, и аз реших да го проследя – но не ми оставаше време. А Черньо все повече свикваше с нас. Взе да се изживява като личен бодигард – където и да мръдна, той след мене. Вляза някъде по работа, той сяда отвън и чака. Изкараме ли колата, пръв скача в нея – а е голям, петдесет килограма, че и повече, тъй че се принудих да сядам на задната седалка. Чудех се какво ли е станало със стопаните му. Най-близко до ума беше, че се е загубил, че са го заловили на улицата и така е попаднал в приюта. Сърцето ме болеше, представях си как го търсят, как тъгуват за него. Вече сериозно обмисляхме със съпруга ми дали да не пуснем обява. И тогава се случи нещо, което ни разтърси из основи.
Накратко. Една сутрин, като разчиствахме тротоара от натрупалия през нощта сняг, край нас мина бавно, борейки се с буците лед, някаква кола. Не й обърнахме внимание, докато не свирна. Бяха познати на мъжа ми, семейство. Бегло се сещах и аз кои са, градът ни е малък, всички сме като роднини. Махнахме им за поздрав и продължихме да ринем. Но Черньо, като по сигнал, скочи, взе да лае по колата, да скимти, да се катери по капака. Автомобилът спря – явно хората не искаха да наранят разбеснялото се куче. Хвърлихме греблата и отидохме да помагаме. Черньо бе като луд – ще рече човек, че иска да строши стъклото и да влезе вътре. Жената, с маска до очите, отвори една идея прозореца и закрещя:
– Декстър, Декстър, слез долу, марш, марш назад! Марш от тук, Декстър! Колко пъти ще се разправям с тебе! Изчезвай! Чиба!
И колата отпраши през буците сняг с бясна скорост. Знаехме кои са – и какво от това?
И сега, в този момент, когато пиша, Черньо лежи отвън под прозореца. Защо точно под нашия, не знам, може би заради бялата котка с черните уши. А от време на време, като му стане мъчно, се губи някъде из новия комплекс. С мъжа ми знаем точно къде, но се правим, че не се сещаме. И Черньо не натискаме вече да живее у дома – уважаваме лабрадорската му вярност към онзи, другия дом. Какво пък, нищо на този свят не трае вечно. Тази пандемия все някога ще свърши. В сърцата на хората ще се върнат старата обич, вярата и милостта, и кой знае, може уличният пес Черньо пак да се превърне в домашния любимец, лабрадора Декстър.
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Лъво-биковете пред Софийската съдебната ...
Истински лабрадор!
Помня го едно малко паленце. Помня го и като голямо "момче":) - като се изправеше на прозореца беше наистина голям.
Много предан, обичлив и умен беше Черньо!
Обичаше всички, но най-много стопанина си.
Той се прибираше по-късно от работа от нас. Ченьо лягаше пред прозореца и чакаше.
Чуваше колата му и скачайки, се изправяше на прозореца. Лаеше, сякаш го канеше по-бързо да се прибере.
Знаеше точно кога да отиде до входната врата...
Бяха страхотен тандем!
Черньо нямаше проблема на Декстър. Бяха го изхвърлили на паркинга пред блока и той се сврял под колата на сегашния си стопанин.
Беше малък. По-малък от Точицата на Скарлет, но е усетил, че тук ще го обичат и ще му се радват.
Беше щастливо същество! Обичащо и обичано безкрайно.
Дълги години бяха заедно...
Не съм си представяла, че някога ще пиша за Черньо, но Скарлет ми напомни за него като малък, а ти ми описа големия Черньо.
Няма да описвам цялата му история и другата след него.
Пожелавам ви дълги години да сте заедно! И да сте щастливи!
Прегръдка от мен за теб и твоите живинки!
Благодаря ти, Еми! Не знам, може би губя вече оптимизма си - след като говорихме с хората и те категорично отказаха да си приберат обратно кучето. Не беше наша работа да се месим наистина, те си знаят защо са го направили, сигурно им е коствало много - и ние им бръкнахме допълнително в раната. Страхуват се...това е основното. Разбирам ги, но пак ми е тъжно. И изпитвам чувство за вина - заради тях, заради себе си, заради нечовешката пандемия, която поставя на изпитание най-човешките чувства в нас - на милостта и състраданието.
Но... ще мине...вярвам в това. Все някога този ужас ще свърши и всичко ще си дойде на мястото!
Прегръдка, мила приятелко! Здрав и успешен месец април!
Истински лабрадор!
Помня го едно малко паленце. Помня го и като голямо "момче":) - като се изправеше на прозореца беше наистина голям.
Много предан, обичлив и умен беше Черньо!
Обичаше всички, но най-много стопанина си.
Той се прибираше по-късно от работа от нас. Ченьо лягаше пред прозореца и чакаше.
Чуваше колата му и скачайки, се изправяше на прозореца. Лаеше, сякаш го канеше по-бързо да се прибере.
Знаеше точно кога да отиде до входната врата...
Бяха страхотен тандем!
Черньо нямаше проблема на Декстър. Бяха го изхвърлили на паркинга пред блока и той се сврял под колата на сегашния си стопанин.
Беше малък. По-малък от Точицата на Скарлет, но е усетил, че тук ще го обичат и ще му се радват.
Беше щастливо същество! Обичащо и обичано безкрайно.
Дълги години бяха заедно...
Не съм си представяла, че някога ще пиша за Черньо, но Скарлет ми напомни за него като малък, а ти ми описа големия Черньо.
Няма да описвам цялата му история и другата след него.
Пожелавам ви дълги години да сте заедно! И да сте щастливи!
Прегръдка от мен за теб и твоите живинки!
Кате, мила, този Черньо, на колежката ти, също е бил осиновен, така ли? Захвърлен на един паркинг и съпругът на твоята позната го е намерил под колата си! Какво щастие - да попаднеш на човек, който да отвори дома и сърцето си за тебе! Такива истории много ме въодушевяват. За съжаление нашият Черньо не иска да се откаже от предишното си семейство, всичко помни - и много страда. Сърцето ми се къса, като го гледам такъв тъжно-доверчив, добродушен и мил. Толкова ми се иска тази негова история да свърши щастливо... но не съм сигурна, че ще се случи...
Прегръдка, мила приятелко! Бъди здрава, пролетно усмихната, крилато въодушевена от чудотворствата на прекрасния месец април! Бъди благословена!
Скъпа Скарлет - дължа ти извинение, споменавам касаещи те факти без твоето разрешение. По тази причина не дадох и линк към блога ти. Ако ми позволиш, ще го направя. Постингът ти е прекрасен - и така зарежда!!! Благодаря ти! Бъди здрава и весела в този най-прекрасен пролетен месец април!
Да, Марине, признавам, че от чувство за вина ли, от състрадание ли, все гледаме да го тъпчем с храна - прясно месо от транжорна на приятели, пържено пилешко от цех за протеини, попарки всякакви, суха храна. Определено е с наднормено тегло. Казват, че лабрадорите стигали до 40 кг., а Черньо е сигурно над 50. Може и от възрастта да е - бившите му стопани споменаха, че е някъде към 10-годишен. Така или иначе, нашият Черньо си е истински Мечо:)))
Поздрави, Марине! Нека месец април бъде за теб време на успешен труд и вдъхновение, на много здраве и късмет!
Мила Ати, добре дошла! Благодаря ти за приятелското доверие, за добрите думи! И аз знам, че Черньо няма да се върне вече в стария дом - и ми е тъжно и обидно от този факт. Стопаните му ни го казаха в прав текст. Било им трудно да го дадат в приюта, но събрали сили и го направили в името на здравето и спокойствието си. И слава богу, всичко се наредило. Но като погледнеш в очите на това същество - уж куче, животно някакво безсловесно, четеш толкова много. Мъка, болка, объркване, неразбиране - и в същото това време обич, дружелюбие, доверчива наивност - нещо, което често съм откривала в очите и на другите си домашни кучета колита, немски овчарки, боксери, дори у питбулката Джаки. Обичливост, доверчивост, преданост... но доколко я заслужаваме?
Прегръдка, мила Ати! Вдъхновена от хубости пролет, здраве и повече усмивки ти пожелавам, приятелко!
03.04.2021 02:10
разтопява се сърцето от умиление
за тази свързаност непоколебима
сякаш няма обяснение.
И питам се,
нима човек
е по-малко отдаден
на своя любим или любима,
че в слепия си егоизъм се забравя
и търси това, дето не го има.
Знаем за израза "кучешка вярност",
но тя в реалността ни изумява
с обич неподправена, истинска
и във времето трайна,
която никой не опорочава.
Стопля щедро и всеотдайно
без давност,
даже при липса на взаимност
и пълен отказ на вярност.
Имахме си у дома и ние
бяла Чайка със уши кафяви,
живеехме си с нея
в обич и привързаност,
с отношения любвеобилни и здрави.
Веднъж сама излезе да се поразходи
и комшията от ХЕИ я отрови.
Плакахме със сестра ми,
обхванати от мъка неутешима,
осъждайки постъпката
безсърдечна, жалка
и тази жестокост непростима.
Макар да минаха години,
не можем да забравим очите топли, верни
и оназ галъовност свята, несравнима,
сякаш пратена от небесата сини.
Представяхме си топчицата малка,
как порасна обгрижвана с обич,
с вярата, че сме екип непоклатим
и тя превърна се във най-добър приятел,
за чиято липса чак до днес скърбим.
За нас остана неповторима и незаменима,
макар че имахме и други любимци след нея,
но тази връзка силна, до днес непоклатима
не спира в мислите ни да живее,
да ни топли все тъй нежно
и в душите ни да грее.
Чудо ли е, аз не зная,
но наистина не виждам края
и съм благодарна на Бог за това!
От него е любовта безкрайна
на всяка живинка знайна и незнайна!
Да бъдем човеци,
да бъдем благодарни
за всяка обич неочаквана
и може би нежелана,
но получена даром!
Лека нощ ти желая, мила!
Отправяш послание
с всяко свое творение!
И ражда се съпреживяване,
съпроводено от разнопосочни мисли,
провокиращи духа към възвисяване!
Това е толкоз хубаво!
Погалвам те с душата си!
Спокойно да ти е!
Кучешка вярност, Инел, това е най-точното определение. И ми е тъжно, и ми е съвестно - по едно време със съпруга ми мислехме да се свържем с някоя организация за защита на животните. Но могат ли оттам да задължат стопаните да си приберат кучето - и дори да успеят, ще го обичат ли те, щом веднъж са го прежалили, или само ще поставим животинката в по-голям риск? Дожаля ми, пък и свикнахме с него, обикнахме го.
Мисля, че да живееш с обичта и привързаността на животните край тебе е нещо прекрасно. С милост в сърцето по-лесно се оцелява. Съжалявам хората, които казват: "Мразя кучета и котки - те носят само зарази" - не знаят какво губят. Или по-скоро колко са загубили, какви дефицити носят в душата си:)
Прегръдка, мила Инел! Както винаги си толкова емоционална, така нежно поетична, толкова светло добра - благодаря ти! Иска ми се да потърся по-силни думи за благодарност, но като знам каква тиха, свенлива, ефирна душа си, не смея - да не прекаля! Прегръщам те с обич, мила приятелко! Светлоструйни, благодатни и здрави априлски дни!
Да, Доре, така е, големи сме кучколюби, права си. Кучколюби, коткофили и гълъбари мераклии:)))) Живеем сред кучета, котки и гълъби - и любовта ни е взаимна. Винаги съм мислила, че това общуване е несравнимо с никое друго изживяване - и е незаменимо. И децата ни са същите:) А за внучката - какво да отварям дума - още на годинка и нещо беше картотекирала всички котешки находища в Несебър и ни караше да спираме количката и да се оглеждаме за котки - нищо чудно, че сега всички несебърски котки са нейни:)))
И аз не искам да говоря за стопаните на Черньо. Какво да ги съдя, решили - направили го. Но знаеш ли - сега, като се замислих в тази посока... възрастни хора са вече, а нямат деца... Може би има някаква връзка... някакъв дефицит, както стана дума по-горе.
Както и да е. Доре, съжалявам, че засега не можеш да сбъднеш мечтата си, но знам, че рано или късно ще стане, едва ли цял живот ще живееш в апартамент, не е човешко:)))
А лабрадорът е наистина невероятно куче. Сутринта Черньо, въпреки че съпругът ми взе всички мерки да го разсее да не ме подири, все пак дойде с мене до "Кауфланд". Когато след повече от час излязох, на паркинга ме чакаха двама души - съпругът ми с колата и Черньо до колата. Прехвърлих торбите в багажника, Черньо се качи отпред, а аз - на задната седалка и ... това е. А докато разтоварвахме на улицата, той лежеше пред отворения багажник и пазеше. Не че имаше от кого, но така, за престиж:)))
Прегръдка, мила! Здрав, весел, успешен април!
Лабрадорът не е куче - пред него ние сме кучета, права си. Имали сме различни породи, някои са били много умни, други - много привързани, но това куче е нещо съвсем различно. Напоследък Черньо отказва да се храни на наша територия - предпочита да получава храната си на тротоара. Подпъхвам му една чиния под външната врата - така, наполовина към нас, наполовина - към тротоара. Когато приключи с яденето, няма да повярваш - бутва с муцуна чинията навътре, към нас. И не е случайно - наблюдавах го, всеки път го прави съвсем съзнателно. Много добре знае какво е "мое" и "твое" - и всеки път сякаш казва: "Харесвам ви много, но не съм ваш."
Чудесна идея да си вземете лабрадор - но... там половинчати неща като "случвало се е да имаме котки" няма - обричаш се за цял живот:)))
Поздрави, Ваня!
Честита нова стихосбирка! Успех! Здраве, усмивки, късмет в чудесния месец април!
Лабрадорът не е куче - пред него ние сме кучета, права си. Имали сме различни породи, някои са били много умни, други - много привързани, но това куче е нещо съвсем различно. Напоследък Черньо отказва да се храни на наша територия - предпочита да получава храната си на тротоара. Подпъхвам му една чиния под външната врата - така, наполовина към нас, наполовина - към тротоара. Когато приключи с яденето, няма да повярваш - бутва с муцуна чинията навътре, към нас. И не е случайно - наблюдавах го, всеки път го прави съвсем съзнателно. Много добре знае какво е "мое" и "твое" - и всеки път сякаш казва: "Харесвам ви много, но не съм ваш."
Чудесна идея да си вземете лабрадор - но... там половинчати неща като "случвало се е да имаме котки" няма - обричаш се за цял живот:)))
Поздрави, Ваня!
Честита нова стихосбирка! Успех! Здраве, усмивки, късмет в чудесния месец април!
Много замислящ коментар си ми написала, Вени. Много! Прочетох го на глас на съпруга ми. Ще мислим.
Благодаря!
Лабрадорът не е куче - пред него ние сме кучета, права си. Имали сме различни породи, някои са били много умни, други - много привързани, но това куче е нещо съвсем различно. Напоследък Черньо отказва да се храни на наша територия - предпочита да получава храната си на тротоара. Подпъхвам му една чиния под външната врата - така, наполовина към нас, наполовина - към тротоара. Когато приключи с яденето, няма да повярваш - бутва с муцуна чинията навътре, към нас. И не е случайно - наблюдавах го, всеки път го прави съвсем съзнателно. Много добре знае какво е "мое" и "твое" - и всеки път сякаш казва: "Харесвам ви много, но не съм ваш."
Чудесна идея да си вземете лабрадор - но... там половинчати неща като "случвало се е да имаме котки" няма - обричаш се за цял живот:)))
Поздрави, Ваня!
Честита нова стихосбирка! Успех! Здраве, усмивки, късмет в чудесния месец април!
Много замислящ коментар си ми написала, Вени. Много! Прочетох го на глас на съпруга ми. Ще мислим.
Благодаря!
Отговорно е, наистина, но не е толкова страшно. Просто имате един нов член на семейството:) И е несравнимо с нищо друго като общуване. Ще се радвам да се решите - и да споделяме после преживявания:)))
Прегръдка, Ваня!
Бъди жива и здрава и нека Бог е с теб!
Бъди жива и здрава и нека Бог е с теб!
Благодаря ти, Оги! Бог напред и ние след него! Бъди здрав - с бодър дух и ведрост в душата през пролетта! Поздрави!
Да, това е изходът - да се търси отговорност. В случая ние познаваме хората, изоставили своето куче - живеем в малък град, нищо не остава скрито. Собствениците се издадоха, когато кучето подгони колата им. А и то често се губи и вече знаем къде ходи - опитва се да се прибере вкъщи. Стопаните са го дали в приют, а от приюта след обработка са го пуснали. Така животното се озовава пак пред тях, но вече не е тяхно. Не търсим някаква организация за защита, сами си защитаваме животинката - и много съседи са съпричастни. Проблемът е, че кучето страда - не приема безрезервно помощта ни, иска си своята къща и своите стопани - и ние не можем да помогнем. Може би ако някой го осинови надалече... Така дойдоха и осиновиха друго куче, за което се грижехме, но то бе много младо, дружелюбно, енергично - грамадно и много красиво - и сигурно бързо се е приспособило.
Благодаря за съпричастността! Весело лято!