Тъжна-
чувствам се понякога така.

Свива се небето, пада ниско,
капки дъжд пропиват във пръстта.
И тежи калта, и ме  притиска,
но не мога даже да крещя.
Гръм отеква,  болката неистова
жарва нямата душа.
Споко, зная, няма нищо истинско -
просто, казват, криза в възрастта.

Възраст - нека бъде възраст -
аз усмивката си знам добре-
не часовникът пред мене бърза
радостта ми да краде.
Моята тъга  оплита
прозата с неутолим копнеж.
Плитки детски иска все да сплита
във косите, дето дреме скреж.

Мъко, взе при мен да идваш често.
Мразя да се чувствувам 
                                                        така.

Гневна -
чувствам се понякога така.

Плъзва в мисълта ми зла отрова
и пропива, въздуха суши.
Неподготвена ме сварва - неготова
да се защитя с сълза дори.
Гони  клони
вятърът на склона -
разпилява  сухата трева.
Овладей се, дръж се по-спокойно-
знаеш - риск е - криза в възрастта.

Криза - криза.  Нека да е криза.
Хладния си разум знам
колко пъти  от беда излизал е
с овладения навреме плам.
Но когато по лозата есенна
стичат се сокове, в зла оса
се превръща мисълта, понесена
към полета медена роса.

Гняв, при мене взе да идваш често.
Мразя да се чувствувам 
                                                 така.

Мъдра-
чувствам се понякога така.

Тихо плискат мисли непоръбени
в клопката на здрав, циментов   бент.
Вместо чувства голи и озъбени -
куп парцали на зида студен.
Вятър есенен единствен пази
този секънд хенд  на старостта.
Споко - знам - далеч е тази
старост, просто- криза в възрастта.

Криза - да бе, вярвам - точно криза е!
Аз сърцето свое знам.
Всеки, който в него влизал е,
е излизал въглен обгорял.
Искам да съм мъдра - но не става -
няма мъдър вятър и роса.
Всичко тленно времето стопява -
мъдростта се рови в пепелта.

А в сърцето ми - сто черни бика
втурнали се - искат да бодат.
Под разпитени копита блика
нова жар и огън на кръвта.
И не питам, не, съвсем не питам
те дали са криза в възрастта.

Мъдрост, нямаш шанс при мене скоро,
храм езически е моята душа.
Ще се срещнем някога, в умора
ако тръгна с теб да се теша.

Днес все още искам да усещам
истинската тръпка на деня. 

Огън, вятър, медена роса -
искам да се чувствувам
                                             така.


23.03.2014 година

 

"Аз сърцето свое знам.
Всеки, който в него влизал е,
е излизал въглен обгорял...."
Кризата би трябвало да бъде личен проблем,а не да ни надъхват със всеобщи такива,за които друг би трябвало да отговаря.Но вече и на това свикнахме...
Поздрави!

Чудесна си, Precoria! Винаги схващаш същността! Да, и аз мисля така. Всичко в нас или около нас, свързано с нашите чувства, настроения, прояви - си е наш личен проблем и наша отговорност. Промяната е вътре в нас и е сигнал за промяна в контактите ни със света. Глобалната криза, с която толкова дълго ни плашат, проглушават ни ушите и ни промиват мозъците, не може да бъде усетена, докато индивидът не я възприеме като промяна в контактите му с обкръжението. В същото време кризата на индивида е глобална криза за неговата личност - нищо извън нея не е важно, не е значимо за него. Следователно? Кризата е една, тя е вътре в нас и всеки сам я преодолява, опитвайки се да се запази духовно и да оцелее физически. Извинявай за субективистичните размишления, но ми стана интересно как така бързо си ме прочела :))). Поздрави!