СИНЬО И СИВО В ОЧИТЕ И В ДНИТЕ ТИ...

                                 На Тишко



 
  Синьо и сиво - очите ти - тъжни са...
Синьо и сиво - небето тъмнее.
Сиви са, сиви, дните, но длъжни сме
да продължим как-как да живеем.


Тръгвам към теб - имам хиляди думи,
зная хиляди начини да убеждавам.
То е моя професия - имам думи куршуми -
точни и ударни - но защо с теб не успявам?


Бързам към тебе, но пред мен си далече...
Няма те духом, а уж замина си тя...
Хей, съвземи се, недей тъй, човече,
нужен на нас си и на твойте деца!...


"Юле, кажи му, той тебе те слуша!"
"Не мога, не чува, какво да правя - не знам..."
И те оставяме - в себе си някак си сгушен,
притихнал, отчаян и все повече - сам.


Край нас отминаваш - къде се запъти?
Там, където е тя, още нямаме път.
В кои тайни енигми се блъска умът ти
да прозре връзката между тяло и плът?


Тя - връзката -  скъса се - не можеш я върза.
Там, където е текло - дали ще тече?
Съдбата пак с нас да се подиграе избърза,
сякаш изобщо е спирала да ни влече!


Колко много препятствия - преодолени,
колко мъка и страх - и защо, за какво?
Своя път извървя тя с очи в сълзи облени,
но запази в душата си само добро.


Това беше...замина...не ще се завърне.
Тъмно е, страшно е...особено там,
дето родният дом да ни прегърне
чака и бавно изстива и той сам.


Но дали трябва и ние студени -
всеки сам с себе си и със своя погром -
да понесем скръбен дял - и отчуждени,
гръб да обърнем на родния дом?


"Няма нищо да бъде вече пак същото,
радостта повече не ще се върне, уви!"
Хей, не си прав - може би точно къщата
ще ни накара заедно да продължим!


Сигурно има пътища разни
да излезем достойно от този кошмар.
Само че всички днес думи са празни,
болезнено тежки - като шамар.


И все пак не бива животът да спира.
Есен...и зима...но виж, пролет е пак!
Нови листенца разлиства чемширът,
плъзват сокове в гъстия сив малинак!


Чуй ме - и майка ти казваше винаги:
"Да слушаш кака си!" - заръчваше тя.
Казвам ти - стига! Пак ще е синьо
в очите ти синьото - а не сива мъгла!


Синьо е, синьо, над баира небето,
сивото - то избяга в дола!
На януари денят двадесет и девети -
в календара за 2014-та изгря!


Този ден - знаеш, за нас всички честит е,
защото е нейният ден - свят и незабравим!
В килимчето с ярките рози увито
донесла у нас майка не детенце, а СИН!


"Син божи!" - тя казваше и се прекръстваше: "Боже!
Да се раждат и по тръните дъщерички - Амин!
Но син, син, туй е друго...". И все се тревожеше,
все се молеше пред иконата за своя мил син.


И се радваше, и се гордееше с тебе...
Тази радост и гордост трябва да съхраним!
Знам, много сили за това са потребни -
но наистина трябва да продължим!


За да може отгоре, ако вижда и чува,
а аз вярвам в това, и ти вярваш, нали? -
да ни види как весело всички празнуваме,
да се радва и - да ни благослови!


                                                                            29.01.2014 година

но животът продължава, а майките ни отгоре ще се усмихват,щом ние сме добре!
Поздравления, много хубави стихове, пълни с много чувство!

Благодаря ти, Иве! Изстрадано е всичко, с мсного болка...Поздрави!