Вятър в косите ми -
полъх отнякъде свеж.
Свеж? Колко свежа
може да бъде
една вечност?
Оксиморон
без претенции
за поетичност.
/или каквото и да било там внушение/.
Просто вечност,
която в този миг ме докосва.

Вечното аржентинско танго!
Песента, която свързваше родителите ми
и тогава,
когато се разделиха -
всеки приел като изкупление своя бряг от вечността.

Днес, разлюляна сама на скалистия бряг,
все по-често се взирам отвъд.
Посрещам житейските бури
с все по-плитка въздишка.
Белите чайки на спомена
слизат все по-ниско. 
Душата ми копнее за кротко отплуване.

Но - рано е, чувствам го -още е рано,
да се сбогувам с пристана.
Познавам очите си:
те още търсят слънцето
и тогава,
когато слезе на запад,
зад баира в разкопките.
Познавам сърцето си -
ще продължава да помпи
спастичната болка,
докато разпилее се в милион сърчица
в транса неистов на бяла магия...

Твоето сърчице, мамо,
беше такова -
носеше ни го в топлите длани,

с които ни прегръщаше

на сбогуване.

А ние, забързани,
небрежно пресягахме
да го поемем
и го пъхахме в някой шкаф на съзнанието,
бързайки да си излезем-
животът ни чакаше.

Оставаше ти -
в безбрежната отчужденост
на прага висок –

все по-непосилен

за твойта скованост и болка

да го прескочиш,

да ни изпратиш до пътя...

Прескочихме го ние,