Прочетен: 2647 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.10.2019 18:29
Днес се хвърлих от десетия етаж. Паважът беше хладен и безизразен, с което потвърди очакванията ми. Мъката попи в процепите и от мен остана само вечната пулсация. Тя просмука почвата до плочките и разцъфтя в едно отдавнашно стихотворение на Уилям Карлос Уилямс.
Слизането,
сбор от отчаяния,
и без никакви успехи е пробуда обновена
що обръща мъката назад.
Каквото не постигнахме, каквото
отказахме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане -
безкрайно, всемогъщо.
Обърнах мъката назад и отидох на гости на Джо, който живее на час от Вегас. Заедно си карахме доктората навремето и често му подсказвах на изпитите. Оттогава много ме обича. А може би заради простотийките, с които го замерях. Джо скоро става на седемдесет години. Трийсет и пет бил шофьор на камион, пиянде и баща на три сина. После се развел и започнал да учи, живее и да пише книги.
Та значи сядаме с Джо на раздумка. Питам го добре ли е, щото торбите под очите му приличат на старчески ташаци, но той само се изсмива стиропорно и ми отваря бира. По телевизията върви реклама с Джеф Голдблум, много любим актьор, и Джо ми разказва следната случка. Джеф, който му бил съученик в гимназията и седяли на един чин, веднъж му рекъл, „Искаш ли да ти кажа една шега – Аз съм известен актьор“ (тъкмо хванал първа голяма роля). Хааааа, обичам го заради тъкмо тази му вечна самоирония, която го прави забавен без значение от ролята и репликите.
Заговаряме се за поезия и рецитирам на Джо нещо от Уилям Карлос Уилямс.
The Red Wheelbarrow
so much depends
upon
a red wheel
barrow
glazed with rain
water
beside the white
chickens
И още:
This Is Just To Say
I have eaten
the plums
that were in
the icebox
and which
you were probably
saving
for breakfast
Forgive me
they were delicious
so sweet
and so cold
Прекрасно е как умее във фразите да вкарва изречения, а в изреченията – картини архетипни състояния. Подрежда словото сякаш свързва молекули – от две обикновени думи прави вода. „Мдаа, казва Джо, този пич ми беше личен лекар в Ню Джърси през 57ма. Много си държеше на професията. Литературната кариера и Пулицъра се случваха вечер след работа. Представи си каква факла е горяла в душата му, че да намира енергия да пише до зори след като цял ден е преглеждал деца.“ Представям си. И в мен става топло като в камина.
След това обсъждаме любимото ми негово стихотворение.
Portrait of a lady
Your thighs are appletrees
whose blossoms touch the sky.
Which sky? The sky
where Watteau hung a lady"s
slipper. Your knees
are a southern breeze -- or
a gust of snow. Agh! what
sort of man was Fragonard?
-- As if that answered
anything. -- Ah, yes. Below
the knees, since the tune
drops that way, it is
one of those white summer days,
the tall grass of your ankles
flickers upon the shore --
Which shore? --
the sand clings to my lips --
Which shore?
Agh, petals maybe. How
should I know?
Which shore? Which shore?
-- the petals from some hidden
appletree -- Which shore?
I said petals from an appletree.
Това си го чета редовно вече двайсет години и не спира да ме замайва.
Бедрата ти са дървеса, чиито клони докосват небето...
Високата трева на глезените ти...
В картините на Фрагонар и Вато...
Под коленете ти,
накъдето води музиката,
е бял летен ден.
Плаж, пясът по устните, венцелистчета. Може би.
Кой плаж? Кой плаж?
Кому е нужно да узнае...
Какво смесване на мащабите, преплитане на теми, преливане на конкретика в метафора. Коктейл е това, от висша класа. Бонбон, съдържащ литър алкохол. Навремето се сблъсках с Карлос на страниците на ‘То’ на Стивън Кинг. Преди всяка глава имаше стих, преведен от къртещият мивки и бидета Любомир Николов.
Не е възможно. От протекли струи
завесата прогнива. Tлен обгръща
плата. Но от машината студена
плътта освободи, не строй мостове.
Къде ще търсиш въздух за да литнеш
от континент до континент? Словата
да падат където си щат – дано улучат
любов от първи път. Рядка ще е тая
сполука. Прекалено много искат
да извлекат. Потопът глътна всичко.
Влизаха ми като затъмнение, когато дори птиците спират да пеят, земята сякаш за момент не се върти и ти друг човек, на друг свят, на ужким. Ти си природата, процесите, сънят на всички хора. Нищо не те разделя от плодовете на вселената, растящи на главата ти.
Повърхността ми съм самият аз.
Под нея, знай, заровена е
Младост. Корени?
Всеки има корени.
Започват!
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под слънчев лъч.
Но не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те пак потъват в глинестата почва
със плач ---
да, плач го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
докато се съсухрят и изчезнат.
Тези стихове са от поемата „Патерсън“, което ме присеща за последния филм (със същото име) на винаги омагьосващия Джим Джармуш. Той разказва за шофьора Патерсън, който кара автобус и преоткрива поезията на живота. В град Патерсън е живял и Уилям Карлос Уилямс. Шофьорът Патерсън чете на своята любима Лора неговите стихове, докато тя пече сладки, приготвя вечерята, домакинства или просто си седят на дивана и разговарят за живота. А пък аз ти разказвам за „Патерсън“, за Карлос, за шофьора Джо, а и за онзи от филма, който карайки автобуса, минава през град, през стих и през главата ми, свързвайки ни в неделимо цяло.